Лора Роуланд - Кейсей

Рейко се притесняваше и за Мидори, която бе дошла в къщата по-рано предишната вечер, за да съобщи, че е получила съобщение от владетеля Ниу, с което той й нареждаше да отиде при него. В момента Мидори бе на път за имението му, а Рейко се бе отправила към женското крило на двореца, където служеше братовчедка й Ери. Ери, основна фигура в информационната мрежа на обитателките в крепостта Едо, вероятно щеше да успее да установи самоличността на самурая, откупил свободата на Глициния. Рейко имаше чувството, че това е по-належащо от всякога. Ако Глициния бе все още жива, може би той знаеше къде е. Ако пък се окажеше, че откритият в лятната вила труп е нейният, възможно бе този човек да разполага с важна информация, която имаше отношение към убийството й.

Мисълта за Глициния я изпълни с още по-голяма тревога за Сано. Беше усетила, че той не желае тя да разследва семейството и миналото на Глициния. Нима имаше нещо, което съпругът й криеше?

Внезапно Рейко долови тропот на копита, който все повече приближаваше. Паланкинът й се разклати и престана да се движи — явно нейните носачи, стражи и прислуга бяха спрели. Рейко подаде глава през прозорчето, за да разбере каква бе причината. Видя колона от войници и слуги, съпровождащи голям черен паланкин, който се движеше към нея. От прозореца му се показаха две глави — на госпожа Янагисава, и на дъщеря й Кикуко.

Момичето се усмихна и помаха. Рейко отвърна на поздрава й, поклони се и в този момент госпожа Янагисава каза нещо към ескорта си. Капитанът на стражите се обърна към Рейко:

— Съпругата на почитаемия дворцов управител желае да посети съпругата на сосакан сама.

Рейко бе изненадана, че госпожа Янагисава държи да я види отново тъй скоро. Макар че никак не й се искаше да отлага разследването си, нямаше друг избор, освен да нареди на антуража си:

— Отведете ме обратно вкъщи.

Върнаха се в имението на Сано и в гостната госпожа Янагисава и Кикуко коленичиха срещу Рейко. Госпожа Янагисава вежливо отказа поканата на Рейко за сладки и чай.

— Няма да стоим дълго — поясни тя. Съзнателно потисканото вълнение бе нарушило хладнокръвието й, а плоските й страни бяха обагрени от руменина. В скута си държеше малък вързоп, увит в тъмносиня коприна на бели листа. — Съжалявам, че ви създадох притеснения точно когато бяхте поели нанякъде.

— О, няма нищо — отвърна учтиво Рейко. — Радвам се да ви видя отново.

Все пак тя се страхуваше, че познанството им може да се превърне в бреме, ако новата й приятелка изискваше повече внимание, отколкото тя желаеше да й окаже. Особеният блясък в тесните очи на госпожа Янагисава притесни Рейко.

— Моля, повярвайте, че не бих прекъснала работата ви… освен по неотложна причина — гласът на госпожа Янагисава се сниши. Тя млъкна за момент, като нервно опипваше с пръсти краищата на вързопа. После довърши рязко: — Миналия път, когато се видяхме… аз ви казах, че ще направя каквото мога, за да помогна в разследването на съпруга ви. Затова дойдох днес.

Кикуко си тананикаше някаква песен без мелодия, като въртеше глава ту наляво, ту надясно. Рейко изгледа госпожа Янагисава изненадано.

— Попаднали сте на информация, която ще подпомогне разследването на убийството? — Рейко беше вперила поглед във вързопа, който държеше гостенката й, а чувствата й се люшкаха между скептицизма и надеждата.

За момент госпожа Янагисава се намръщи и това помрачи изражението й.

— Ще ми се да можех да кажа, че моята находка ще подпомогне съпруга ви… но се опасявам, че е обратното. Мога ли да обясня?

Рейко кимна и госпожа Янагисава продължи:

— Ето какво донесоха вчера на съпруга ми.

Тя развърза вързопа и отвътре се показа четириъгълен пакет, увит в груба кафява хартия и завързан с дебела връв. Рейко зърна думите:

За почитаемия дворцов управител Янагисава. Лично и поверително, написани с непохватни черни йероглифи.

— Съпругът ми не си беше у дома — продължи госпожа Янагисава. — Чух секретарите му да казват, че не знаят кой изпраща пакета, и да се питат дали да го отворят. Накрая решиха да не го пипат и го оставиха на бюрото на мъжа ми. Това възбуди любопитството ми. Отидох в кабинета, мушнах го в ръкава си и го отнесох в стаята си.

Рейко седеше безмълвна и удивена, че някой може да посмее да открадне от дворцовия управител.

Госпожа Янагисава въздъхна:

— Ако съпругът ми открие какво съм сторила, ще ми се ядоса. Но когато надзърнах в пакета… разбрах, че съм длъжна да поема този риск.