Лора Роуланд - Кейсей

Залезът се стопи до бледа червеникава ивица на хоризонта и хълмовете потънаха в мрак. Сано забеляза силует на къща с островръх покрив и издадена напред веранда.

— Ето я — съобщи той.

Оставиха конете си в подножието на стръмна тясна пътека, а с тях и двама войници да ги пазят. Докато се катереха нагоре, стана още по-студено. Пътеката и криволичеше и не можеше да се види какво има напред. Стволовете на дърветата и гъстите храсти преграждаха светлината на фенерите и тя бе ограничена в съвсем тясно пространство около Сано и хората му. В гората не помръдваше нищо друго; единствените звуци, които се чуваха, бяха стъпките им по каменистата пътека, тежкото им дишане и тихото ромолене на поток в далечината. Откакто бе станал сосакан сама на шогуна, Сано бе обект на многобройни нападения и ги помнеше отлично.

Дали анонимното съобщение не бе примамка за засада?

Пътеката внезапно свърши при едно сечище. Там се намираше и къщата — малка паянтова колиба. Изглеждаше като евтина лятна вила и въпреки това Сано инстинктивно се напрегна, предусещайки дебнеща опасност.

— Внимавайте! — прошепна на хората си.

Стражите вървяха най-отпред, предпазливо вдигнали фенери, докато се промъкваха през високата до колене трева, която шумолеше под стъпките им. Следваха ги Сано и Хирата, а детективите завършваха колоната, като внимателно оглеждаха околността за някакви признаци за опасност. Вятърът утихна и гората потъна в тишина; долавяше се приглушеното ромолене на потока. Някъде далеч се разнесе вой на куче или вълк. Когато групата приближи къщата, фенерите осветиха потъмнели от времето дъсчени стени, сламен покрив, прозорци с дървени решетки и врата, очертана от виещите се стъбла на лози.

Сано спря близо до прага и даде знак на стражите да обиколят и да огледат постройката. Те се подчиниха и скоро след това се върнаха, поклащайки глава, за да покажат, че не са видели никаква заплаха. При втори знак от страна на Сано отвориха вратата и поднесоха фенерите към тъмното пространство на вътрешността. Светлината проникна в тесен и празен коридор и Сано кимна; стражите влязоха пред него. Фенерите разплискаха светлината си върху хартиените стени. Сано пое въздух, опитвайки се да долови мириса на опасност, но студът бе сковал обонянието му и той не усети нищо.

— Тук няма никой — каза Хирата, изричайки на глас онова, което Сано бе установил.

Чу се неясен звук от плъзгане, при който сърцето на Сано подскочи; всички трепнаха. Десниците стиснаха дръжките на мечовете. Един от стражите поднесе фенера си в кухнята, обзаведена с пособия за готвене, подредени на рафтове, и измазано с хоросан огнище. Помещението беше празно, вероятно някой гризач, търсещ храна, бе предизвикал звука. Всички си отдъхнаха и топлият въздух от дробовете им замъгли стаята; въпреки това, докато пристъпваха към съседното помещение, Сано усети как инстинктите му изпратиха рязък предупредителен сигнал.

Подът на другата стая бе застлан с татами — сламена рогозка; в нишата се виждаше ваза със сухи цветя. Върху една масичка имаше малка клетка за щурец, съд със саке и сгънато ветрило — останки от лятото. Върху черен дървен сандък бяха оставени някакви хартии. Хирата ги взе и ги подаде на Сано.

Бяха партитури с името на Фуджио. Оставаше една, последна стая. Докато групата приближаваше, Сано забави крачка. Каквото и да откриеше, трябваше да бъде там.

Тясното пространство, което видя от прага, изглеждаше пусто и безжизнено като останалата част от къщата. От тавана се спускаше бяла муселинова мрежа против комари и се диплеше около сложен на пода футон. Върху него имаше нещо, което на пръв поглед приличаше на голям сгърчен вързоп от плат. После Сано видя, че от единия край на вързопа и извън мрежата против комари стърчи човешка ръка, която завършваше със сгърчени пръсти. Вързопът се оказа човешко тяло — слабо и свито, на жена в пъстро кимоно. Това, че лежеше тъй неподвижно в тази студена и пуста къща, можеше да означава само едно.

— О, небеса! — прошепна Сано.

Останалите се втурнаха в стаята. Сано отметна мрежата против комари и всички възкликнаха ужасени. Тялото бе обезглавено, вратът стърчеше като и грозен пън от обезобразена човешка плът, съсирена и кръв и отсечена кост. В главата на Сано прозвуча момичешки глас: „Тя носеше черно кимоно на морави цветове от глициния и зелени клонки“. Дрехата върху трупа без съмнение отговаряше напълно на описанието, което бе дала камуро Чидори: