Лора Роуланд - Кейсей

През вратата на гостната надникна мъж, облечен в тъмна, внушаваща респект памучна роба на преуспяващ търговец. Мадам Юе го видя и на лицето й се изписаха вина и огорчение.

— Уважаеми съпруже, прибрал си се рано — притеснена, тя му представи Рейко.

Двамата се поклониха един на друг, неясно произнасяйки учтиви поздрави. Рейко забеляза, че мъжът е красив и няколко години по-млад от жената. Свенливостта му предполагаше слаб характер и Рейко почувства, че той би се подчинил на човек с по-силна воля. Малката му доведена дъщеря не бе имала никакъв шанс срещу гневната си и властна майка.

Мъжът се оттегли. След миг неудобно мълчание госпожа Юе сплете нервно ръце и каза:

— Не обичам да говоря за миналото, когато съпругът ми е наоколо — след което се насили и отправи към Рейко изкуствена усмивка. — Благодаря ви за честта, която ми оказахте с посещението си. Приятно връщане вкъщи.

Очевидно нямаше търпение да отпрати гостите си. Рейко й благодари за отзивчивостта. Юе ги изпрати до портата. Следобедът продължаваше да бъде все така мрачен и сив; влагата във въздуха се превръщаше в ледени капчици, които сковаваха лицето на Рейко. Преди да се качи в паланкина, тя спря за момент и се обърна към госпожа Юе.

— Онзи ден в Йошивара… Тогава ли видяхте дъщеря си за последен път?

Госпожа Юе сви устни:

— Де да беше така. Само че Глициния се върна тук преди около четири години.

— Наистина ли? — удиви се Рейко. — Но как? На куртизанките им бе забранено да напускат Йошивара, освен по специални случаи. Една таю можеше да си отиде вкъщи само за да посети неизлечимо болни родители, а такива обстоятелства нямаше при Глициния.

— Върнах се вкъщи след пазар — поясни госпожа Юе — и заварих Глициния в стаята си. Беше пораснала, красива и облечена по последна мода — жестокият поглед отново придаде суров израз на чертите й. — Разрязваше дрехите ми с нож. Около нея на пода вече имаше цяла купчина накълцан плат. Попитах я: „Как влезе тук? Какво си мислиш, че правиш?“ А тя ми отвърна: „Освободиха ме. И сега ти се отплащам за онова, което ми стори“. След което се облекчи върху съсипаните ми одежди. Изкрещях: „Махай се от тук!“, а тя се засмя и каза: „Дано се преродиш в позорния живот, който аз трябваше да изстрадам“. И си отиде. Това беше последната ни среща. Прав й път! — завърши гневно госпожа Юе, а очите й проблясваха с едва сдържана ярост.

Макар че грубата недодяланост на Глициния отврати Рейко, тя разбираше потребността на куртизанката да си отмъсти. А и историята предлагаше възможна следа.

— Кой е освободил Глициния? — попита Рейко.

— Не ми каза. По-късно чух, че бил някакъв богат висш служител.

Едно нещо в тази история озадачи Рейко. Тя попита:

— Ако този човек е освободил Глициния, тя защо се е върнала в Йошивара?

— Не знам — устните на госпожа Юе се изкривиха в неприятна усмивка. — Но се радвам, че е така.

Рейко реши, че трябва да разбере кой е бил този мъж. Може да е поддържал връзка с Глициния и да знае къде е.

— Тя имаше ли близки приятелки, с които бих могла да поговоря? — Рейко реши, че ще продължи да проучва миналото на Глициния, което, изглежда, представляваше богат източник на прозрения.

— Имаше едно момиче — Юя. Живееше надолу по улицата, когато двете с Глициния бяха малки. Чух, че и тя била пропаднала, но не знам какво е станало с нея.

— Ако се видите с Глициния или получите някаква вест от нея, бихте ли изпратили съобщение в имението на съпруга ми в замъка Едо, за да ме уведомите?

— Непременно — отвърна госпожа Юе със злобен кикот, който издаваше с какво удоволствие би предала дъщеря си на сосакан сама. — Съпругът ви смята ли, че Глициния е убила владетеля Мицуйоши?

— Разследва и тази възможност — призна Рейко.

— Е, можете да му кажете, че тя е достатъчно подла, злобна и лукава да бъде убийца — заяви госпожа Юе. — А когато я залови, с най-голямо удоволствие ще го заявя на процеса й.

Стражите пред съда отвориха широката, украсена с дърворезба порта пред Сано. Той и четирима от детективите му влязоха в дълбокото мрачно помещение, изпълнено с мъже, които бяха коленичили в редове по цялото протежение на ширасу — част от пода, покрита с бял пясък, символ на истината. Там бе коленичил финансовият министър Нита. Със сведена глава и оковани китки, той стоеше в предната част на помещението с лице, обърнато към ниския подиум. Върху подиума, ограден от двама секретари, които се бяха разположили зад бюра, снабдени с хартия и пособия за писане, седеше съдията Аоки.