Лора Роуланд - Кейсей

— Охана, ти ли си? Какво става?

— Моята господарка иска да се срещне с твоята — заяви Охана с важен тон. — Върви и й кажи, че съпругата на сосакан сама е тук.

Момичето побърза да изпълни заръката. Не след дълго две по-възрастни прислужнички настаниха Рейко и Охана в топла и задушна гостна, изпълнена с богато украсени маси от черно лакирано дърво, скринове, копринени възглавници за пода и рафтове с порцеланови вази.

— Не е ли прекрасно? — прошепна Охана на Рейко, докато чакаха майката на Глициния.

Рейко кимна, макар че всъщност обстановката илюстрираше простоватия вкус на класата на търговците.

В стаята със ситни стъпки влезе дребна жена, вероятно около четирийсетгодишна, следвана от две прислужнички. Овалното й лице със заострена брадичка бе покрито с дебел слой бяла пудра. Страните й бяха оцветени с руж. Алена боя открояваше тънките й, добре очертани устни. Боядисаните й вежди описваха високи дъги над необичайно кръглите очи. Пременена в безвкусно яркочервено кимоно на цветя, което би отивало на по-млада жена, тя бе красива по същия простоват начин като гостната си.

— Добре дошла, уважаема госпожо! — тя се поклони пред Рейко и се усмихна, разкривайки козметично почернени зъби по подобие на съпругите със знатен произход. Изобщо не обърна внимание на Охана. — Това е неочаквана чест за мен.

— Позволете да ви представя госпожа Юе сан — обърна се Охана към Рейко с обидено изражение заради пренебрежението на домакинята.

Госпожа Юе коленичи до Рейко и й предложи чай и скъпи сладки върху фини плата, които прислужничките сервираха. До момента Рейко бе преброила шест помощници. След като семейството бе в състояние да поддържа такъв висок стандарт на живот, как така не са могли да осигурят издръжка на една дъщеря? Наистина ли това бе домът на куртизанката Глициния?

Докато Рейко и Охана похапваха и пийваха деликатно, госпожа Юе си бъбреше с Рейко за времето. Тя говореше и се усмихваше с превзета елегантност. След известно време каза:

— Може ли да ви попитам какво ви води тук?

— Дойдох заради дъщеря ви — отвърна Рейко.

Усмивката на жената изчезна; устните й изтъняха от недоволство.

— Дъщеря ми не е тук. От години вече не живее в тази къща.

— Тя ли е Глициния, куртизанката? — попита Рейко с желанието да се увери, че двете говорят за един и същ човек.

Госпожа Юе извърна поглед и кимна.

— Знаете ли, че е изчезнала от Йошивара в нощта, когато е бил убит наследникът на шогуна?

Последва повторно кимване от страна на госпожа Юе. Тя сплете деликатните си ръце на гърдите и впери мрачен поглед в празното пространство.

— Съпругът ми трябва да открие Глициния — каза Рейко. — Надявах се, че можете да ни помогнете.

— Не съм я виждала и не зная къде е — превзетата елегантност бе напуснала госпожа Юе и сега тя говореше с равен, обикновен глас. — Но не се учудвам, че си има неприятности. В случай че я откриете, ще ви бъда признателна, ако й кажете да не очаква помощ от мен.

Явно тази експедиция нямаше да доведе до желания резултат, но въпреки разочарованието си Рейко бе заинтригувана от отношението на майката към дъщерята. Без съмнение двете не се обичаха особено.

— Може би, ако ми разкажете за дъщеря си, това ще ми подскаже къде може да е — предположи Рейко.

Устните на госпожа Юе потръпнаха, а погледът й се изостри. Личеше си, че много внимава да не говори за Глициния, но в същото време се страхува от съпругата на сосакан сама. Накрая въздъхна и отстъпи.

— Как е станала куртизанка? — попита Рейко.

— Това не е нещо обичайно за семейството ни — избухна госпожа Юе. — Но тя си го заслужава. Доволна съм, че я продадох на публичния дом! — тази жена нарочно бе обрекла дъщеря си на падение. Рейко бе тъй ужасена, че застина безмълвна.

— Когато беше малка, я обичах много, но тя стана лоша — госпожа Юе говореше припряно, а кръглите й очи блестяха от срам. — Правех какво ли не, за да мога да й купя хубави дрехи, а тя се отплати за доброто със зло.

Жената изсумтя гневно и избърса нос в ръкава си.

— Започна се, когато беше на тринайсет, след като почина баща й. Той беше работник в корабостроителница. Удари си крака там, раната гнояса и умря. Не знаех как щяхме да живеем с Глициния, защото нямахме нито пари, нито роднини. Но тогава собственикът на корабостроителницата ми предложи работа като прислужничка — в тази къща. Позволи ми да доведа и момичето си да живее тук с мен и да помага в работата. Оказа се, че ме харесва. На следващата година се оженихме. Аз станах господарката на къщата.