Лора Роуланд - Кейсей

Нуждата да разбере съпруга си бе породила у нея навика да го наблюдава и да се заслушва в клюките на прислугата. Разбра, че се е добрал до длъжността, като е прелъстил шогуна, с когото е имал продължителна сексуална връзка. Научи, че се е оженил за нея, понеже е търсел съпруга от рода Токугава. Бе имал много любовници, както мъже, така и жени, но тъй като връзките му бяха краткотрайни, за нея те представляваха безсмислени забавления, които не заслужаваха ревността й. В мечтите й някой ден дворцовият управител щеше да я обикне.

Първоначално раждането на дъщеря им Кикуко бе подхранила надеждата й. Дворцовият управител Янагисава заставаше често на вратата на детската стая, наблюдавайки я как люлее бебето, и макар да се стесняваше толкова много, че не смееше да го заговори, тя си мислеше, че вероятно той я цени като майка на детето му. Скоро обаче недъзите на Кикуко станаха очевидни.

— Защо не ходи? Защо не говори? — настоятелно питаше дворцовият управител, когато Кикуко достигна възрастта, на която другите деца вече правеха това.

Бе престанал да посещава спалнята на съпругата си в мита, в който бе разбрал, че е бременна, и никога повече не я удостои с близостта си. Тя чуваше слугите да говорят как я обвинявал, задето му е родила идиот. Янагисава не обръщаше внимание на Кикуко и изобщо не се интересуваше от нея.

Както лежеше на пода на таванското помещение точно над кабинета на съпруга си, госпожа Янагисава прегърна малкото момиче и го притегли към себе си. Кикуко бе толкова добра и послушна; щеше тихо да лежи тук на тавана, колкото бе необходимо, вместо да нервничи и да се оплаква, както биха правили другите деца. Кикуко изглеждаше прекрасно и външно недостатъците й не личаха. Тя бе цялото й богатство, не притежаваше нищо друго, освен нея. Майчината привързаност трябваше да компенсира жестокото отхвърляне на бащата. Въпреки всичко обаче госпожа Янагисава не преставаше да обича съпруга си. В продължение на почти шест години тя вярваше, че отношението му към нея ще се промени, докато две събития не поставиха вярата й на изпитание. Първото беше сватбата на сосакан Сано. Тя бе чувала за Сано при идването му в замъка Едо, а съпругът й видя в него съперник, започна да го шпионира и да крои заговори срещу него. Но Сано привлече интереса на госпожа Янагисава едва в деня, в който двете с Кикуко бяха излезли на разходка с паланкина си и когато се върнаха, завариха пред портите на замъка дълго шествие.

— Това е Уеда Рейко, бъдещата съпруга на сосакан сама — подхвърли някой от тълпата зяпачи. Обзета от любопитство, госпожа Янагисава се доближи до паланкина на младоженката. Прозорецът се отвори и Рейко повдигна белия си воал, за да надникне навън. Когато зърна красивото й лице, госпожа Янагисава бе пронизана от завист. Рейко бе нейна пълна противоположност. Докато я гледаше, си даде сметка, че само такава жена би могла да спечели съпруга й и че любовта й към него е напълно безнадеждна.

Завистта на госпожа Янагисава се превърна в мания да научи нещо повече за Рейко. Дочуваше шпионите на дворцовия управител да докладват, че Рейко помагала на съпруга си при разследванията му. Заповяда на слугите си да разберат от прислугата на Рейко какво прави господарката им и кога излиза. Взе да я следи от разстояние и разбра, че Рейко води деен и интересен живот, а за нея оставаше единствено горчивото удоволствие на съпреживяването. Две лета по-късно, когато сосакан сама заведе съпругата си в Мияко, завистта й прерасна в омраза.

Госпожа Янагисава стоеше скрита в тълпата и наблюдаваше как процесията напуска замъка. Сано яздеше и се усмихваше до паланкина на Рейко, докато двамата разговаряха. Гледката даде на госпожа Янагисава да разбере, че двамата изпитват един към друг любов, каквато липсваше в нейния брак. Тя остана загледана след тях, докато ноктите й се впиваха в дланите, оставяйки кървави следи. Това й се струваше върха на мъките, защото нямаше как да знае, че разследването в Мияко щеше да оповести второто бедствие, което щеше да се стовари върху нея.

Тишината долу в кабинета бе нарушена от почукване на вратата.

— Влез! — извика дворцовият управител Янагисава. В стаята предпазливо пристъпи йорики Хошина, а лицето му бе необичайно сериозно. Госпожа Янагисава бе пометена от вихрените емоции, които Хошина винаги предизвикваше у нея.

Хошина коленичи пред дворцовия управител и рече:

— Размишлявах за снощния ни разговор.

— Така ли? — Янагисава остави четката, с която пишеше.