Лора Роуланд - Кейсей

— Ако пришпорим събитията точно сега, само ще намалим възможността за успех — Хирата изглеждаше озадачен от тревогата й. — Трябва да бъдем търпеливи.

— Не мога!

— Няма смисъл да се разстройваш толкова — той я привлече в обятията си, погали косите й, лицето, гърдите; страстта го накара да я притисне още по-плътно към себе си. — Успокой се.

Любовните ласки, които навремето приемаше толкова охотно, сега я обезпокоиха.

— Не! Недей! — тя се освободи от прегръдките му.

— Извинявай — опомни се Хирата. — Прости ми.

Тя осъзна, че той не разбира защо го бе отблъснала и че вероятно бе наранила чувствата му. Ала се боеше да му каже за детето или пък да му позволи да я докосне и да разбере. Макар отказът й сега да не можеше да поправи случилото се, не бе способна да понесе още забранени интимности.

— Трябва да вървя — рече той и тръгна да излиза от горичката.

— Не. Почакай! — Мидори се спусна след него, притисна се към него и отново заплака.

Той я прегърна предпазливо, ала думите му й вдъхнаха надежда.

— Ще се върна скоро. Не се тревожи. Ще намеря начин да оправя всичко.

Хирата слезе от коня си до една от дъските за обяви в подножието на моста Нихонбаши. Докато пешеходците в неспирен поток вървяха по моста, той забоде върху дъската обява, която гласеше:

Всеки, който е виждал, чувал или познава мъж от Хокайдо, настоящ или бивш жител на Едо, да докладва незабавно на сосакан сама на негово превъзходителство шогуна.

Вперил поглед в обявата, Хирата се намръщи обезкуражен. Часове наред бе претърсвал чайните в Суруга, за да открие някаква следа от Глициния и любовника й, ала напразно. Започваше да се съмнява, че множеството обяви, които бе оставил по пътя, биха довели до някакъв успех. Уморен, премръзнал и гладен, си купи от минаващ покрай него търговец чай и суши — малки питки от студен ориз, за обяд, след което приседна на перилата на моста.

По канала под него бавно се движеха лодки. Пътеките и сергиите на рибния пазар покрай брега гъмжаха от хора. Миризмата на развалена риба изпълваше влажния сивкав въздух; в мрачното небе с крясък се виеха чайки. Хирата взе да се храни, но проблемите в любовта и работата му продължаваха да потискат духа му. Нямаше почти никаква надежда времето да излекува обидата, нанесена на баща му от владетеля Ниу, а не откриеше ли любовника на Глициния, възможно бе двамата със Сано изобщо да не разрешат случая с убийството.

Внезапна суматоха на моста го откъсна от мрачните му мисли. Той вдигна поглед и настроението му в миг се подобри. Мъжът, който вървеше насреща му, имаше остра черна коса, която стърчеше на главата му и преминаваше в гъста брада по бузите и врата му.

Изпод рошавите вежди надничаха малки блестящи очички. Носеше подплатено памучно наметало, което бе твърде голямо за дребната му фигура. Подобната му на лапа ръка държеше въже. Другият му край бе завързан около врата на голяма озъбена кафява маймуна с червено лице. Докато мъжът водеше животното по моста, минувачите се смееха, сочеха ги и ахкаха.

— Ей, Плъх! — извика Хирата и му махна.

Без да бърза, мъжът приближи и оголи зъби в дивашка усмивка.

— Добър ден — поздрави той с особен простоват акцент. Поклони се и сякаш по команда маймуната повтори движението. — Как ти се струва най-новото попълнение в трупата ми?

Плъха имаше шоу, в което участваха необикновени животни и разни хора със странни недъзи, затова бродеше из цяла Япония, непрестанно търсейки нови атракции.

— Невероятна е — Хирата протегна ръка да потупа маймуната по главата. — Откъде я взе?

— Не я пипай… Хапе — предупреди Плъха и дръпна въжето, тъй като маймуната изръмжа към Хирата. — От Тохоку е. Може да се каже, че сме си роднини. Нали аз съм от Хокайдо.

Хирата знаеше, че Плъха е родом от този далечен северен остров, известен със студените си зими и силното телесно окосмяване на обитателите си.

— Като спомена Хокайдо — започна Хирата, — търся един човек от там — зачуди се дали любовникът на Глициния е също тъй космат като Плъха и дали се е бръснел, за да не се отличава от местните жители на Едо. — Да си срещал из града свой съгражданин?

Тъй като Плъха събираше всякакви новини и в миналото бе действал като негов надежден информатор, се надяваше, че сега може да попадне на някоя следа към любовника на Глициния, ала Плъха поклати глава:

— От години нито съм виждал, нито съм чувал някой от Хокайдо да се е появявал из тези места. Доколкото знам, в цяло Едо аз съм единственият.