Лора Роуланд - Кейсей

Ала способността му да запазва самообладание беше толкова силна, че старейшините не забелязаха нищо нередно. Тръгнаха си и Сано остана сам, парализиран от обзелата го ярост, докато не го стресна остра болка в лявата длан. Сведе поглед и осъзна, че бе счупил крехката порцеланова купичка. От срязаната му ръка се стичаше кръв.

— Извинете, сосакан сама — дочу се отново гласът на прислужника, който с поклон влезе в стаята.

— Какво искаш? — попита Сано. Гневът му се стопи, ала той остана потресен от съзнанието, че бе на косъм да загуби контрол. Даваше си сметка, че след случая „Черният лотос“ гневът му бе придобил сила, която му бе все по-трудно да обуздава.

— Имате нови посетители.

Покоите, отредени за обитателките на двореца, жужаха от брътвежа и оживлението на наложниците и придворните дами, които се къпеха, обличаха и решеха. Мидори седеше в стаята на Кейшо — майката на шогуна. Докато другите прислужнички решеха косата на Кейшо, Мидори нанасяше смес от стрит бял ориз и восък от камелия върху лицето на възрастната жена. Ръката й машинално размазваше и втриваше грима, ала мислите й бяха съсредоточени върху силното й желание да види Хирата. Предишната вечер не я бе навестил, а часовете, откакто го бе видяла на миай, й се струваха цяла вечност. — Ааахх! — изпищя Кейшо и рязко се дръпна от Мидори; кръглото й сбръчкано лице се сгърчи от болка. — Пак ми сложи грим в окото. Не можеш ли да внимаваш?

— Извинете! — Мидори грабна кърпата и избърса окото на господарката си, ала тя я отблъсна.

— Толкова си разсеяна напоследък — оплака се възрастната жена. — Не мога да те търпя около себе си — след което направи недвусмислен жест с ръка. — Махай се!

Доволна, че бе освободена от задълженията й, Мидори изтича навън от двореца. Тъкмо прекосяваше градината, когато зърна Хирата, който вървеше към нея.

— Хирата сан — възкликна тя. Мъжът се усмихна и тя се хвърли в обятията му. Докато се прегръщаха, Мидори избухна в сълзи. — Мислех, че никога няма да дойдеш. Толкова се боях, че чувствата ти към мен са се променили.

— Защо си помислила такова нещо? — попита Хирата. В гласа му се долавяха топлота и обич.

В ранната мразовита утрин градината бе изцяло на тяхно разположение, но той я отведе в малката борова горичка, където се бяха срещали толкова пъти. Въздухът бе наситен с чистия остър аромат на смола; земята, където двамата бяха лежали, бе застлана с борови иглички.

— Трепериш — рече Хирата, загърна я в наметалото си и я притисна към себе си.

Тя се сгуши в него и захлипа.

— След всичко, което баща ми наговори на баща ти, бях сигурна, че си ме намразил.

— Нищо не може да промени любовта ми към теб — Хирата я хвана за раменете и я погледна с искреност, която уталожи страховете й. — Нямаш никаква вина за случилото се в театъра.

Мидори избухна в сълзи на облекчение и той добави:

— Моля те, повярвай ми, семейството ми няма желание да навреди на твоето. Защо баща ти смята, че сме му врагове?

Обзета от срам, Мидори се отдръпна от Хирата и извърна лице.

— Разстройва се, когато стане дума за Токугава или за когото и да било, свързан с него — прошепна тя. — Заради това, което са сторили на рода ни в миналото.

— Разбирам — изпълнен със съмнение, тонът на Хирата издаваше, че не проумява ексцентричността, която караше владетеля Ниу да отхвърля това, което другите даймио приемаха. — Наистина ли би убил баща ми?

Ридание задави Мидори и Хирата замълча.

— Винаги ли е такъв? — попита след известно време.

— Не — Мидори не бе в състояние да признае пред Хирата, че владетелят Ниу често има и още по-тежки пристъпи. — Дали баща ти още е ядосан, как мислиш? — плахо попита тя. — Съвсем ли е против?

— Почти нямах възможност да говоря с него.

Тя си даде сметка, че Хирата се опитва да я предпази от болезнената истина, и усети, че я обзема паника, тъй като бракът им изглеждаше по-невъзможен от всякога въпреки нарастващата необходимост да бъде сключен. Повдигаше й се всеки ден; тялото й наедряваше все повече от новия живот, който носеше.

— Какво ще правим? — извика тя.

— Може би ако изчакаме малко, цялата работа ще отшуми — предположи Хирата.

Ала в гласа му не се долавяше надежда, а и идеята за отлагане разтревожи Мидори.

— Колко ще трябва да чакаме?

— Поне няколко дни. Може би месец ще е още по-добре.

— Цял месец! — дотогава бременността й щеше да проличи. Тя се боеше, че заради позора й двете семейства щяха още повече да се настроят против брака с Хирата. — Това е твърде много! — гласът й се извиси до истерия. — Трябва да направим нещо веднага!