Лора Роуланд - Кейсей

Мъжът поклати недоверчиво глава. Ала щом обхвана члена му и го погали, Глициния го усети как набъбва и се втвърдява. За миг се поддаде на възбудата, разтвори устни и отметна назад глава.

— Ако ме обичаше, нямаше да ме забъркаш във всички тези неприятности — рече Светкавица. В гласа му звучеше страст и едновременно с това гняв заради опитите й да му се наложи.

Изумена, Глициния отдръпна ръка.

— Аз ли съм те забъркала в неприятности? — поради раздразнението забрави предпазливостта. — Извинявай, само че не те преследват заради мен. И не аз провалих почти всички възможности за нас.

— Тъй значи, аз съм ти виновен? — водата се разплиска, когато Светкавица се доближи към нея. — Да ти напомня тогава, че всичко тръгна от твоя план.

— Той си беше много добър, само дето ти изобщо не се придържаше към него — Глициния усети как пръстите му обхващат глезена й, и уплашено се дръпна. — Пусни ме!

— Не ми казвай какво да правя — стисна я той още по-здраво. Опитът й да го изрита и да се освободи от хватката като че ли го разяри още повече. — Сам вземам решенията си. Не съм твой слуга. Няма да слушам нито теб, нито когото и да било друг.

Глициния осъзна, че самата тя не е в състояние да се овладее. Водата сякаш стана още по-гореща; по лицето й започна да се стича пот.

— Трябва да слушаш! — кресна му тя. — Защото този път направи ужасна грешка. Ти си виновен за всичките ни неприятности.

— Най-лошото е, че се оставяш да те ръководи гневът — заяви Светкавица. — И злобата ти ще ни довърши.

Глициния си даде сметка, че в думите му има истина. Бе обзета от гняв и самомнителност — чувствата, които бяха вдъхновили плана. Горчивата омраза, която изпълваше сърцето й, се насочи към Светкавица.

— Ами твоята злоба? — изкряска тя. — Всеки, който те обиди, трябва да внимава, защото не мислиш, преди да действаш. Ти си като див звяр, нямаш капчица разум!

— Как ме нарече? — лицето му се изкриви, зъбите му се оголиха, ноздрите му се разшириха и Светкавица наистина заприлича повече на животно, отколкото на човек. — Смяташ ме за глупак? Ти си глупачката, ако си мислиш, че ще те оставя да ме обиждаш. Ей сега ще ти покажа кой командва тук.

Светкавица я дръпна за глезена и я потопи под водата. Глициния изпищя и в следващия миг главата й изчезна под повърхността. Горещата вода опари очите, изпълни носа й, задави я. Тя размаха ръце и се опита да се освободи, но той я държеше здраво за краката. Глициния се сгърчи отчаяно. Тялото й се удари в твърдото дъно на ваната. С мъка потисна неистовото желание да си поеме въздух. В този момент Светкавица я пусна. Тя изскочи на повърхността, като се давеше за глътка въздух. Шалът на главата й бе подгизнал и по лицето й се стичаха струйки вода. Пред замъгления й поглед Светкавица се извисяваше огромен и чудовищен.

— Извини се за думите си! — заповяда той.

— Не! — Глициния бе вбесена от начина, по който се бе отнесъл към нея. — Ти си звяр. Мразя те!

Мъжът я сграбчи за раменете й и я натисна надолу. Тя се опита да се съпротивява, ала отново потъна във водата — първо до шията, а после и до брадичката.

— Няма ли кой да ми помогне!

В помещението продължи да се носи шумът от любещите се в бордея двойки; никой не откликна на призива й. Както бе под водата, тя впи нокти в Светкавица и зарита с крака. Улучи го с пета в слабините и долови крясъка му, приглушен от тъмната пенеща се вода, която я обгръщаше. Тялото му се отпусна и с мощен плясък се стовари върху й. Силните мускулести крайници я приклещиха като в капан. Писъците замряха в гърлото й, дробовете й бяха като смазани. Сърцето й сякаш всеки момент щеше да се пръсне. Обзета от паника, Глициния безпомощно замята глава.

Светкавица я измъкна от водата. Главата й се подаде на повърхността и тя мъчително си пое въздух. Той я издърпа от ваната и я стовари на пода. Остра болка прониза лакътя и хълбока й. Претърколи се по гръб, все още задъхана и вцепенена, и тогава Светкавица седна върху краката й. Разтърси я толкова силно, че главата й няколко пъти се удари в пода.

— Съжаляваш ли, задето ме обиди? — изкрещя той.

— Да! — изпищя Глициния. Желанието й за съпротива бе смазано от бруталността му. — Моля те, не ми причинявай болка!

— Обичаш ли ме?

— Обичам те!

— Отсега нататък ще правиш ли каквото ти кажа?

— Да!

— Защото, ако не се подчиняваш, ще те убия. Ясно ли е?

Наистина щеше да го стори. Глициния осъзна, че досега не си бе давала ясна сметка за насилието, на което бе способен.