Лора Роуланд - Кейсей

— Сега не му е времето — повтори Янагисава. — Убийството на владетеля Мицуйоши създаде и ред други възможности, освен онази, от която си тъй нетърпелив да се възползваш. Разглеждаш положението в твърде ограничени рамки. Не си живял в Едо достатъчно дълго, за да прозреш по-важното или да оцениш по-сериозните интереси, надхвърлящи настоящия момент — нетърпение обагри гласа му. — Не се опитвам да те измамя, далеч съм от подобна мисъл. Тъй че вярвай ми, когато ти казвам, че ако плановете ми се осъществят така, както очаквам, Сано ще престане да представлява интерес и за двама ни.

— Какви планове? — Хошина бе напълно объркан и въпреки това беше в състояние да оцени иронията на собственото си положение. Нощ след нощ те лежаха един до друг, голи и уязвими. Янагисава се доверяваше на Хошина, предоставяйки му тялото си, но не и тайните си. За него знанието бе върховна власт, която никога не би отстъпил. Хошина бе наясно с това, но недоверието на Янагисава го засегна дълбоко.

— Днес ходих да видя сина си — каза Янагисава.

Рязката смяна на темата обърка и смути Хошина. В опит да следва обратите в коварната мисъл на своя любовник попита мрачно:

— Кой от тях?

Знаеше, че дворцовият управител има най-малко четирима синове, всички от различни жени, без да се смята съпругата му. Момчетата живееха с майките си в имения извън Едо. Хошина бе научил за тях от клюки в бакуфу, а не от Янагисава. Бе разбрал, освен това, че дворцовият управител периодично посещава децата си, макар че и затова никога не бе отварял дума пред Хошина.

— Йоримото. Най-големият. Вече е шестнайсетгодишен.

Момчето бе детето на някогашна придворна дама, спомни си Хошина. Тя бе роднина на Токугава — красавица, с която Янагисава бе имал кратка авантюра.

— Нещо обезпокоително ли има? Синът ви да не е болен? — Хошина се надяваше, че не неудовлетворението от техния съвместен живот, а просто някакъв семеен проблем бе причина за хладното отношение на Янагисава към него.

— Напротив — устните на Янагисава трепнаха в мимолетна горделива усмивка. — Йоримото е същинско мое копие от младите ми години. Естествено, не толкова умен и волеви. Ще се справи много добре, убеден съм.

Ревност прониза сърцето на Хошина като нажежено острие. Никога не се бе интересувал особено от отношенията на Янагисава със синовете му, но му беше безкрайно неприятно Янагисава да хвали когото и да било, след като бе критикувал него.

— Радвам се, че сте доволен от сина си — промълви сковано, — но какво общо има това с убийството и разследването? Защо да е по-важен от възможността да унищожим един човек, който ви е побеждавал и унижавал толкова пъти?

Янагисава вдигна вежди изненадан.

— Току-що ти казах.

— Но аз не разбирам.

— Ще разбереш.

Изражението на Янагисава се смекчи, но Хошина възприе това по-скоро като снизхождение, отколкото като любов. Изпитваше ужас да не обиди Янагисава, но в същото време не можеше да се откаже от кампанията срещу своя съперник.

— Влиянието на Сано в бакуфу нараства с всеки изминал ден — отбеляза той. — Съюзниците му включват редица висши служители. И ако разреши този случай, ще се сдобие с още по-голям авторитет пред шогуна, докато останалите, в това число ние, непрестанно губим позиции. Накрая може да ви измести от поста ви. Вашето отношение към него му дава достатъчно основание да ви мрази. Смятам, че изчаква благоприятния момент, докато набере достатъчно сила, за да нанесе своя удар.

— Няма да се получи — каза Янагисава с изключваща всякакво съмнение категоричност.

— Заради примирието помежду ви ли? — в гласа на Хошина прозвуча презрение, което не успя да скрие. — То не е нищо повече от негласно споразумение, което ще трае, докато двамата решите да го спазвате. Искам да кажа, че ние трябва да поемем инициативата в свои ръце, да прекратим примирието, преди да го е сторил Сано, и да му нанесем удар сега, докато все още е уязвим.

— Наясно съм с рисковете на едно примирие — каза Янагисава с укор в гласа. — На този етап те не ме вълнуват, тъй като разполагам с преимущество над Сано.

— Какво преимущество? — избухна Хошина, толкова объркан и разстроен, че не бе в състояние да се владее. — Неприятно ми е, когато говорите с недомлъвки! Защо не ми обясните какво става?

Гневният му изблик сякаш остана незабелязан.

— Има някои неща, за които е по-добре да не се говори направо — отбеляза дворцовият управител. — Дори и в моята къща има шпиони. Казах ти плановете си, а ти ги разбирай, както искаш. Но искам едно да стане ясно — не бива да нарушаваш примирието.