Лора Роуланд - Кейсей

Хошина понечи да се възпротиви, но непреклонното изражение на Янагисава го накара да запази мълчание. В този момент дворцовият управител се изсмя:

— Недей да се сърдиш толкова. Просто имай търпение и ти обещавам, че ще бъдеш доволен от развоя на събитията.

Колкото и да му се искаше да повярва на Янагисава, Хошина не можеше да се довери сляпо на планове, които не познаваше, нито да се осланя на думите на човек, тъй непредсказуем, като своя любовник. Той продължаваше да смята, че Сано представлява заплаха за властта на Янагисава и за собственото му издигане в бакуфу. Трябваше да намери начин да напредне в кариерата си за сметка на Сано, и то без да предизвиква своя господар. Амбициите не му даваха мира, макар че той полагаше усилия да не изразява неудовлетвореността си.

Янагисава се усмихна. Тъмните му очи искряха като възпламенен петрол.

— Край на разговорите за политика тази вечер — каза.

Дори и някои намеци на любовника му да му бяха убягнали, Хошина отлично разбираше скритата подкана в гласа на Янагисава, извивката на устните му и ръката, която бе протегнал към него. Желанието пламна в гърдите му, но той отказа да приеме поражението дори когато падна в плен на възбудата. Как само мразеше дворцовият управител да го кори, обърква, дразни и разстройва, а после да очаква удоволствие от него! Гордостта му възнегодува.

Но нуждата бе по-силна от негодуванието. Хошина копнееше за секс, който за него бе доказателство, че Янагисава все още го обича. И той се остави дворцовият управител да го притегли долу на постелята — единственото място на света, където двамата бяха равни.

Отвън госпожа Янагисава надничаше в стаята през една незабележима пукнатина в стената. Наблюдаваше как голите тела на двамата любовници се вплитат и вкопчват едно в друго, как се извиват и мятат. Лицето й остана безстрастно, докато слушаше сладостните им стенания. Когато се разтърсиха във върховна наслада, от гърдите й се изтръгна беззвучна въздишка. Тя се обърна и се отдалечи по тъмния и безлюден коридор.

Войниците вървяха през търговския квартал Нихонбаши. Факлите им разпръскваха дим; стъпките им разтърсваха тишината. Спираха при всяка къща и удряха с юмруци по затворените врати и кепенци.

— Отворете! — крещяха те. — По заповед на сосакан сама на шогуна покажете се и излезте навън!

Мъже, жени и деца в нощни одежди се изсипваха на улицата, разтреперани от студ и страх. Старейшината на квартала ги строяваше в редица. После заедно с капитана, оглавяващ изпратения от Сано отряд, минаваше по редицата, отмяташе имената на всички в официалния регистър на квартала и проверяваше за нерегистрирани жени. Войниците претърсваха сградите за незаконно пребиваващи. Нахлуха в бърлогата за хазарт, прекъснаха игрите на карти и изблъскаха навън комарджиите.

Суматохата събуди Глициния и Светкавица, които бяха заспали в задната стая на комарджийския бордей. Светкавица отметна завивката и скочи на крака, напълно разсънен, докато Глициния остана да лежи замаяна и объркана.

— Какво има? — промърмори тя.

— Ставай! — с дрезгав шепот й нареди Светкавица. — Дошли са войници. Трябва да тръгваме.

Ужасът изтръгна Глициния от съня и тя осъзна, че войниците са дошли за нея. Светкавица я сграбчи за ръката и рязко я дръпна да се изправи.

— Побързай! — настоя той.

Глициния беше благодарна, че бяха заспали с дрехите, в случай че се наложеше спешно да бягат. Докато нахлузваше обувките си, мъжът грабна вързопа с вещите й. Избута я припряно на уличката точно когато войниците отметнаха завесата, отделяща стаята им от помещението за комар.

Студът мигом я прониза. Наметката й се разтвори от вятъра, но нямаше време да я пристегне. Светкавица я сграбчи за ръката, хукна и я повлече след себе си надолу по уличката. Глициния се спъна и с отчаян писък падна на земята.

— Млъкни! — яростно прошепна Светкавица и продължи да я дърпа след себе си.

Тя успя да се изправи с мъка, но охлузи болезнено коленете си. Двамата свиха по друга уличка, сетне се запровираха през останките на изгоряла къща. Глициния вече не чуваше войниците, но Светкавица продължаваше да я влачи след себе си. Над покривите яркият сърп на луната осветяваше пътя им по маршрута, който мъжът следваше с увереността на животно, което познава своята територия.

Спуснаха се по брега на тесния канал и щом нагазиха до кръста в ледената вода, калното дъно засмука обувките й. Останала боса, защото куртизанките никога не носят чорапи, тя с мъка се изкачи на отсрещния бряг. Камъните и отломките израниха краката й. Двамата затичаха през лабиринта от тъмни улички, пропити с тежката миризма от външните тоалетни, боклука и мръсните кофи. Глициния замръзваше, мокрите дрехи прилепваха към тялото й като ледена кора. Едва дишаше и имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне. В същото време Светкавица дори не се беше задъхал. Той бе стиснал ръката й и тя почувства около пръстите си топлината на дланта му. Нима щяха да тичат, докато останеше без дъх?