Лора Роуланд - Кейсей

— Любовта ще намери изход — каза той и се усмихна.

Тази вечер настъпва решителният миг. Планът ни е готов. Аз ще сложа приспивателно във виното на владетеля Мицуйоши. След като заспи, ще изляза скришом навън при моя любим. Ще избягаме от Йошивара — завинаги! Знам, че това е опасно начинание. Но той е умен. Има приятели, които ще ни помогнат. Един човек, собственик на чайна в Суруга, ще ни приюти, докато си купя нови дрехи, а любимият намери пари и провизии за пътуването. Ако се окаже, че чайната не е достатъчно безопасна, има една гостилничка във Фукагава, където ще ни приемат. Но няма да оставаме дълго край Едо. Скоро ще поемем по северния главен път към снеговете на Хокайдо. Тръпна от вълнение.

Как да понеса чакането през дългите часове до нощта, когато моят любим ще дойде да ме вземе? О-о, свобода!

Откъсът от дневника лежеше на бюрото в кабинета на Сано, където той, Рейко и Хирата го бяха оставили, след като прочетоха историята на Глициния. Тримата седяха безмълвни и се гледаха в очакване.

— Това може да се окаже ключът към откриването на Глициния и разрешаването на случая — заяви Сано, изпълнен с надежда, но и с предпазливост.

— Точно когато ни е най-необходимо — отбеляза Хирата.

Същата нощ Сано се бе върнал късно от Йошивара и бе заварил Рейко, която го чакаше. Хирата бе пристигнал малко след това и тримата бяха обсъдили резултатите от своите разследвания, които бяха стигнали до задънена улица. Сано бе разпитал собственика и работещите в „Овария“ и те бяха потвърдили версията на Фуджио, че е напуснал увеселението само за момент — не достатъчно дълго, за да се качи горе, да намушка владетеля Мицуйоши и да отвлече Глициния. Детектив Фукида бе открил свидетели, видели финансовия министър Нита на улица в Йошивара, но никой, освен Фуджио не твърдеше, че се е намирал в близост до „Овария“, след като е напуснал веселбата. Детектив Маруме бе установил, че освен на Глициния Нита е покровител и на още няколко куртизанки. Сано бе претърсил дома на Фуджио в Имадо, но усилията му се бяха оказали напразни. Двамата с Хирата с неохота се съгласиха, че не могат да проследят дирите, водещи към враговете на владетеля Мицуйоши, без да си навлекат гнева на шогуна. И тъй като и усилията на Рейко се бяха оказали безрезултатни, намерената част от дневника си бе късмет.

— Звучи ми твърде хубаво, за да е истина — каза Рейко, изразявайки гласно мислите на двамата. — И по-рано сме попадали на фалшиви следи.

— И аз разсъждавах как така се случи, че срещнах точно Горобей, който пък най-неочаквано се оказа притежател на тъй нужните ни странички — рече Хирата. — Но след като ги купих, реших да ги покажа на разни хора от публичния дом на Глициния. Според тях листата приличат на онези от дневника й. Някои от тях са го зървали, но само за кратко, тъй като Глициния много внимавала никой да не го вижда отблизо. Освен това повечето куртизанки не могат да четат. Нито прислугата. Те не биха разпознали текста. Но нямаме основание да се съмняваме, че страниците не са от дневника на Глициния.

Той говореше така, сякаш се опитваше да убеди самия себе си въпреки липсата на доказателства, и Сано предположи защо на Хирата толкова му се искаше намерената от него следа да се окаже истинска. Двамата все още не бяха разговаряли за миай, но угриженото му лице подсказа на Сано, че преговорите по сватбата са се провалили. Хирата сигурно се стараеше да навакса загубеното време, е което не бе изпълнявал задълженията си, и да се изяви успешно в работата си въпреки тежкия момент в личния му живот.

Рейко приближи една от страничките до фенера и я огледа внимателно.

— Езикът е обикновен. Калиграфията е неумела. Вижте и зачеркванията. Това би се очаквало от една жена от село, която се е научила на малко четене и писане, но няма сериозно образование.

Сано долови несигурност в гласа й. В миналото Рейко бе човек на бързите решения и сега той си даде сметка, колко дълбоко бе уязвил самочувствието й случаят „Черният лотос“. По време на разследването той бе оспорвал твърденията й и бе настоявал тя да се подчини на неговите. Сега обаче съжаляваше, че тя бе готова да отстъпи пред неговите преценки в момент, когато се нуждаеше от независимо мнение. Толкова му се щеше да е сигурен в автентичността на дневника, но той също си имаше своите съмнения.

— Би ли прочела на глас една страница? — помоли я той.

Тя се подчини. Сано слушаше смръщен, защото онова, което бе забелязал, докато четеше написания текст, сега се прояви още по-ясно, докато го слушаше. Имаше чувството, че това не са думи на Глициния, макар и да не можеше да каже точно защо.