Лора Роуланд - Кейсей

— Добър вечер — Рейко коленичи срещу тях.

Госпожа Янагисава отвърна на поздрава. Кимоното й бе в убит кафеникаво морав цвят, а лицето й с непретенциозни черти бе все така мрачно.

— Моите извинения, че идвам, без да съм ви уведомила — изрече тя с монотонен глас. — Надявам се, че не ви създавам неудобство?

— Не, ни най-малко — отвърна Рейко напрегнато. — Радвам се, че се отбихте. Здравей, Кикуко чан. О-о, колко си прекрасна!

Малкото момиченце се изкиска и скри личице зад ръкава на зеленикавосиньото си кимоно.

— Кажи: „Много сте любезна, уважаема госпожо, не съм достойна за вашата похвала“ — посъветва нежно дъщеря си съпругата на дворцовия управител.

Кикуко се подчини, като се запъваше на отделните думи. Когато Рейко ги почерпи, момиченцето засърба шумно чая си и разля малко върху кимоното си. Погълна лакомо няколко сладки и цялото й лице стана в трохи. Госпожа Янагисава я избърса със салфетка, вдигна няколко трохи, които се бяха посипали и на пода, и отправи към Рейко притеснен извинителен поглед.

— Тази зима е особено мразовита — опита се да завърже разговор Рейко и да помогне на гостите си да се отпуснат.

— Да…

Госпожа Янагисава обхвана чашката чай с две ръце; погледът й пробяга по стаята, поглъщайки стенописа, нишата, в която свитък с красиво изписани йероглифи висеше над ваза от сиво-зелена керамика със сухи цветя, както и рафтовете със статуетки. Рейко се запита дали гостенката й не си даваше сметка, че би трябвало да каже нещо, за да поддържа разговора, не знаеше как да продължи или просто очакваше другите да се натоварят с отговорността да разведряват атмосферата.

— Когато ми се налага да стоя вкъщи, това ме изнервя — каза Рейко. — Вие как прекарвате времето си?

— Чета поезия. Шия дрехи за Кикуко. Опитвам се да я обучавам по малко на четене и писане. Играем заедно — дълги паузи разделяха изреченията на госпожа Янагисава. — Понякога излизаме и отиваме в някой храм.

— Колко приятно — Рейко си помисли, че животът на госпожа Янагисава е ограничен, скучен и самотен. Вероятно тя не искаше да извежда Кикуко сред хората, които можеха да й се присмеят.

Госпожа Янагисава се взря в Рейко, после отмести поглед, след което отново се втренчи в нея, и така на няколко пъти, като оглеждаше внимателно косите й, фигурата й, дрехите и лицето й. Макар че не откри злоба в тесните очи на госпожа Янагисава, Рейко все повече се напрягаше.

— Съпругът ви споделя ли вашия интерес към поезията? — попита.

— Той е много зает.

Този отговор й подсказа, че дворцовият управител, както и много други съпрузи, почти не обръщаше внимание на жена си, но госпожа Янагисава не направи и най-малък намек, че това не й е по вкуса. Рейко започна да се чувства така, сякаш другата жена с поглед отчупваше късчета от нея, и нямаше никаква идея, как да й засвидетелства внимание. В този момент забеляза, че Кикуко нервно попипва украшенията си за коса.

— Може би на Кикуко чан ще й бъде приятно да си поиграе със сина ми — предположи. — Да я заведем ли в детската стая?

— Би било чудесно — отвърна госпожа Янагисава с тон, в който звучеше безразличие, но въпреки това стана и протегна ръка. — Ела, Кикуко чан.

На път за детската стая минаха покрай кабинета на Сано, този на Рейко и спалнята. Госпожа Янагисава спираше при всяка от тях, за да надникне вътре, като всеки път лицето й оставаше безизразно, а погледът й — втренчен. Кикуко имитираше позата на майка си, от което неудобството на Рейко се засили. Поведението им бе някак натрапчиво, но тя не посмя да реагира. Със значително облекчение ги въведе в детската стая. Там Масахиро бе развалил къщичката си от кубчета и бе започнал да строи нова под грижовния поглед на Охана.

— Масахиро чан — каза Рейко. — Виж кой е тук.

Щом видя Кикуко, той се засмя щастливо. Момиченцето се усмихна. Пусна ръката на майка си и забърза към Масахиро. Коленичи до него и кубчетата му. Охана се поклони на госпожа Янагисава, която я изгледа за момент, след което престана да й обръща внимание.

— Аз прави — каза Кикуко, докато събираше кубчетата в безформена камара.

— Не — каза Масахиро. — Виж, ето така.

Той й показа как да построи стена, и двамата започнаха да работят заедно. Кикуко, хрисима и непохватна, захапа едно кубче. Госпожа Янагисава безстрастно наблюдаваше играта без промяна в изражението, но Рейко се страхуваше, че очебийната разлика между децата им ще разстрои гостенката й.

— Масахиро чан, защо не покажеш на Кикуко чан и други играчки?