Лора Роуланд - Кейсей

— Глициния е от провинция Дева — започна, припомняйки си какво му бе разказала самата тя по време на първата им нощ заедно. — Баща й бил фермер. Продал я на някакъв сводник от публичен дом, защото имал лош урожай и не можел да изхрани децата си.

Това бяха факти, които можеше да е научил днес в Йошивара, а и Рейко изглеждаше тъй обсебена от случая, че не забеляза безпокойството му.

— В такъв случай едва ли има роднини в Едо — заключи тя, — но тъй като е известна таю, сигурно много хора я обсъждат. Убедена съм, че ще намеря човек, който може да ми разкаже за нея.

Тя прегърна Сано с пламенност, присъща за щастливите дни в съвместния им живот.

— Ще ти помогна да разрешим този случай и нещата ще бъдат както едно време.

Сано я притисна в обятията си с надеждата, че горчивият им опит от случая „Черният лотос“ нямаше да се повтори и че Рейко нямаше да научи за Глициния повече, отколкото щеше да бъде от полза за успешния ход на разследването.

Пустите улици на Едо бяха покрити с девствена пелена от сняг. Прозорците и входовете на постройките бяха скрити зад спуснатите капаци. Бездомни кучета се свиваха и зъзнеха из уличките, по които проблясваха локви, превърнати в лед от студа на настъпващата нощ. По бреговете на каналите скитници спяха около димящи огньове. Отраженията на звездите трепкаха по черната виеща се лента на река Сумида, а завързаните покрай кейовете лодки не помръдваха, сковани от мраз. Нощта бе парализирала по-голямата част от града, но на определени места в търговския район Нихонбаши животът се разгаряше най-бурно, след като угаснеше денят.

В една порутена постройка между обществена баня и сергия за юфка се помещаваше безименна бърлога за хазарт. Вътре седяха селяни и самураи, гангстери с оръжия и покрити с татуировки гърди и дори няколко свещеници в шафранови роби. Те раздаваха, размесваха и хвърляха с отривисти движения картите пред себе си. Смях и крясъци съпровождаха игрите. Купчини монети се местеха, докато мърляви момичета сервираха саке. Тютюнев дим от лулите на комарджиите изпълваше помещението с парлива мъгла, която забулваше светлината от окачените на тавана фенери.

Зад една завеса, която отделяше задната стаичка от помещението, където се играеше комар, върху мръсен сламен дюшек седеше Глициния. Главата й бе увита в синя кърпа, а прекрасните й очи блестяха тревожно на фона на проникващата през завесата светлина. Тя слушаше звъна на монетите и грубиянските гласове на мъжете, а тялото й под наметалото потръпваше напрегнато. Когато избухваше някоя свада и се разнасяха ругатни, се свиваше ужасена. Изпълнен със страх, погледът й блуждаеше по голите греди на тавана, наредените покрай стената бурета със саке и обезопасените с решетки прозорци.

Беше минал един ден, откакто бе напуснала Йошивара и бе заменила един затвор с друг. Този промеждутък, отделящ стария й живот от новия, изглеждаше дори по-труднопоносим от перспективата за дългогодишно пребиваване в публичния дом. Самотата я изпълваше със страх и тя изви чувствените си устни в иронична усмивка. Колко често бе копняла за самота! Не бе и подозирала колко безпомощна щеше да се чувства.

Зад завесата изникна силует на мъж. Глициния се стресна и се сви в ъгъла. Мъжът повдигна завесата и влезе в стаичката, носейки в ръце голям платнен вързоп. Беше нисък, но добре сложен, с широки рамене под наметалото и мускулести прасци, които се очертаваха под гамашите му. Вратът му наподобяваше каменна колона, а лицето му бе очертано от резки щрихи и коси вежди, които се сключваха над остър нос, изсечени челюсти и брадичка. Косите му бяха събрани на кок над полегато масивно чело.

— Доста скромно посрещане — каза той и се отправи към Глициния с бърза, животинска грация. Очите му — тъмни процепи върху лицето — обхванаха за миг стаята, дебнейки за евентуална заплахи. — Какво се е случило?

Глициния вече дишаше по-леко, макар и все още напрегната.

— Стресна ме, Светкавица — отвърна, — това е. Стана да го посрещне, подвластна на привличането, което особената му, войнствена мъжественост пораждаше у нея, както и на страха от сприхавия му нрав.

— Къде беше?

— Навън — отвърна той рязко и веждите му се скосиха още повече. — Трябваше да се погрижа за една работа.

Не обичаше да дава обяснения на никого и Глициния го знаеше.

— Съжалявам, че попитах — каза тя. — Просто те нямаше цял ден, а аз се страхувам да оставам сама.