Лора Роуланд - Кейсей

Външната врата се отвори и Рейко долови тракане в антрето — Сано си окачваше меча на закачалката. Тя бързо отметна завивката и се изправи с разтуптяно сърце. Стъпките му по коридора все повече приближаваха и в следващия миг той вече беше в стаята.

— Здравей — рече й. Лицето му бе посивяло от изтощение; гордата му осанка сякаш бе сломена от бремето на тревогата. — Нямаше защо да ме чакаш.

— Да, знам. Просто исках — Рейко отиде до него и му помогна да си съблече наметалото. Усмихна се сковано. — Радвам се, че си си вкъщи.

— Благодаря ти. Аз също.

Двамата се прегърнаха предпазливо, както правеха напоследък — сякаш смятаха, че са твърде крехки, за да издържат повече обич.

— Премръзнал си — Рейко усети зимата върху него. — Седни. Ще те сгрея.

Той седна, а тя го обгърна със завивката и после я разпъна над мангала.

— Така е по-добре — рече Сано. — Благодаря ти.

Рейко би желала със същата лекота да можеше да затопли духовната студенина, която ги обграждаше.

— Гладен ли си? Би ли искал да вечеряш?

— Да, ако обичаш, стига да не те затруднявам.

Това бе типично за общуването им през последните три месеца. Бяха изключително любезни един към друг и особено предпазливи, да не би да се натрапят или да засегнат другия. Дори и любенето им бе предпазливо, безрадостно. Вълна от печал се надигна в гърдите на Рейко, когато си спомни предишните им интимни отношения. Отиде в кухнята да стопли супата от пресовани соеви зърна и ориз, която беше приготвила за Сано. Сложи купичката заедно със съд с чай върху поднос и ги отнесе в гостната, където на мангала сгря саке и приготви риба.

Сано вежливо й благодари за приготвените ястия. Започна да се храни, а Рейко коленичи срещу него. Никой не отбеляза факта, че тя не му беше готвила до случая „Черният лотос“. Рейко не понасяше домакинските задължения, но пък те бяха начин да умилостиви Сано.

— Как е Масахиро?

— Добре. Вече спи.

Най-трудни бяха нощите, тъй като през деня Масахиро запълваше празнотата, която преди време заемаше съвместната им работа. Сякаш единственото общо помежду им бе детето, поради което, щом то отсъстваше, вече нямаше какво да споделят един с друг.

— Какво прави днес? — попита Сано.

Рейко почувства, че мисълта му бе обсебена от делата, с които бе изпълнен собственият му ден, и искаше да попита за разследването, но страхът я възпря.

— Госпожа Кейшо беше организирала увеселение. Там срещнах съпругата и дъщерята на дворцовия управител Янагисава.

— Тъй ли? — Сано я погледна със сдържано, но искрено любопитство. — И какво представляват?

Докато разказваше за госпожа Янагисава и Кикуко, както и за времето, прекарано с тях, опасенията й относно новото й познанство се засилиха още повече.

— Смяташ ли, че трябваше да се опитам да отклоня предложението на госпожа Янагисава?

Доскоро Рейко винаги постъпваше, както смяташе за уместно, и се радваше на независимостта си, но сега постоянно търсеше одобрението на Сано. Той се навъси и тя се ужаси, че ще я порицае. В следващия миг обаче лицето му придоби уморено, измъчено изражение, сякаш самият той нямаше повече сили да се товари с нови проблеми — и наличните му бяха предостатъчни.

— Ако го беше отклонила, щеше да стане по-зле — отвърна той, — а и едва ли е било възможно да й откажеш гостоприемство, без да я обидиш. Точно в този момент никак не е подходящо да засягаме когото и да е от семейството на дворцовия управител.

— Така ли? А какво му е на момента?

Сано й разказа за мястото на престъплението, за разпитите, които бе провел в Йошивара, и за двамата заподозрени. Рейко слушаше жадно, приемайки с охота възобновяването на общуването помежду им. Толкова й се искаше да играе някаква роля в този тъй предизвикателен случай! Но все още нямаше смелостта да помоли за това. После Сано й разказа как полицейският началник Хошина се бе намесил в разследването и бе застрашил примирието му с дворцовия управител Янагисава.

— Шогунът ме заплаши с наказание и заяви, че ще причиня смъртта му, ако не разкрия случая достатъчно бързо — завърши Сано.

— Колко жалко!

Макар че беше искрено отвратена, сякаш надеждата й се възроди. Щом нещата бяха толкова зле, Сано се нуждаеше от помощ и не можеше да се лишава от съюзници. Откриваше й се нова възможност. Тя пое дълбоко въздух за кураж, но Сано я изпревари и заговори първи:

— Дали би приела да проведеш няколко разговора, за да ми съдействаш? — попита той с мрачна предпазливост.