Лора Роуланд - Суиши

Или да се съпротивява? Ако влезеше в двубой с него, кой щеше да я убие — той или хората му?

— Ти трепериш — каза кралят дракон. — Свиваш се от допира ми. Защо ми се струва, че не ме желаеш? В думите му отекнаха обида и объркване. Рейко не смееше да помръдне или да заговори. Ръката му продължи да я гали. После той възкликна:

— А-ха! — доволен от прозрението. — Моята припряност накърнява женската ти чувствителност. Предпочиташ да отложим върховния миг, докато се опознаем отново. За мен е чест да осъществя желанието ти. Очакването само ще усили предстоящата наслада.

Кралят дракон отдръпна ръка от врата й. Стана и викна на хората си:

— Отведете я обратно в кулата.

Такова неистово облекчение заля Рейко, че мускулите й омекнаха и от гърдите й се изтръгна въздишка. Но макар че безмълвно отправи горещи благодарности към божествата, знаеше, че това бе само отсрочка.

Мъжете влязоха в помещението и я заобиколиха. Кралят дракон се втренчи в нея с пламтящи очи и потъмняло от лъст лице:

— Довиждане до следващия път, скъпа моя Анемона.

Докато я отвеждаха, Рейко редеше горещи молитви да стане чудо, което да я спаси, преди този миг да настъпи.

Пътят към Изу се отклоняваше от Токайдо в югозападна посока и криволичеше през планински, рядко населен пейзаж. Докато Хирата и детективите му се носеха в галоп по пътя, облаците се разпръснаха, откривайки ясно синьо небе, а следобедът стана по-топъл. Слънчевата светлина и сенките обагриха кипарисовите гори в различни нюанси на зелено. От пукнатини в скалите се издигаше пара; на места бълбукаха топли извори; вулкани издишаха струйки дим. Пред погледа на Хирата се мярваха малки селца по склоновете и оставаха зад гърба му, докато копитата на коня ритмично биеха земята под него. Вятърът свиреше в ушите му; шеметната скорост и увереността, че се носи към Мидори, повдигнаха духа му. Изведнъж тримата спряха конете си на едно кръстовище, където главният път се пресичаше с друг, по-тесен, който продължаваше на изток и на запад в пустошта.

Във внезапно настъпилата тишина Хирата дочу птича песен. От западната страна на пътя забеляза издълбана в скалата ниша. В нея бе поставена каменна статуетка на Джизо — шинтоисткия бог, покровителстващ пътуващите.

— Ето го параклиса, за който спомена Горо — каза Фукида.

— Похитителите са отпратили носачите, защото не са искали някой да види накъде ще поемат оттук нататък — заключи Маруме. — Носили са сандъците сами до кръстовището. И според вас в каква посока са се отправили?

Странни трептения в ясния светъл ден изостриха сетивата на Хирата. Той застана на кръстовището и се озърна — първо в едната посока, после в другата. Някакъв вътрешен компас му посочи пътя към Мидори.

— Оттук — каза той и поведе другарите си, поемайки в западна посока.

Първо изкачиха един склон, после заслизаха надолу и скоро се озоваха на равното. Кипарисови, борови и дъбови гори стесняваха пътя и затъмняваха слънцето. Тримата яздеха един след друг, като Хирата се движеше начело и оглеждаше внимателно конския тор и стъпканите листа по пътя пред себе си.

— Наскоро оттук са минавали коне — каза той. Малко по-късно зърна дълбоки отпечатъци от стъпки върху отрязък от гола влажна земя. — Освен това някой е носел тежък товар.

Сърцето му заби учестено с нарастващото убеждение, че пътят щеше да го отведе при Мидори и останалите жени и че щеше да изпълни своя дълг към шогуна и Сано.

След около час яздене без почивка яркият блясък на слънчеви лъчи между дърветата оповести приближаващо сечище насред гората. Хирата, Фукида и Маруме слязоха от конете си и премигвайки, докато очите им се нагодят към светлината, се озоваха от сенчестата прохлада в знойния ден. Тесният път се спускаше по стръмен склон, осеян с коренища, които стърчаха от покритата с трева земя, и свършваше при малък дъсчен пристан. Нататък се простираше оградено от мочурище езеро. Лек ветрец набраздяваше водната повърхност, която блестеше като сплав от злато, мед и живак. В средата на езерото, на стотина крачки от мястото, където Хирата и детективите му бяха застанали в края на гората, се виждаше остров. От брега му стърчеше друг пристан, ограден от три малки лодки. Малко по-нататък, но вече насред гора, се издигаха няколко бели постройки с извити керемидени покриви, каменен зид и стражници.

Хирата, Маруме и Фукида зяпнаха удивени и се втренчиха в сградите от другата страна на езерото, заслонили очи срещу яркото слънце.