Лора Роуланд - Суиши

Двамата детективи стояха рамо до рамо срещу Хирата.

— Няма да ни хванат — настоя Хирата. Ядосан на самия себе си, че отказва да се подчини на бушидо, той все повече се дразнеше от възраженията на двамата. — Смятате ли, че не съм способен да оглавя едно успешно нападение? — фактът, че той самият имаше съмнения относно шансовете им за успех, го разгневяваше още повече. — Поставяте ли под съмнение преценката ми?

— Не, не — побърза да възрази Фукида, макар че изражението му опровергаваше думите му.

— Не искате ли да спасите жените? — попита рязко Хирата.

— Разбира се, че искаме — отвърна Маруме. — И на нас не ни харесва просто ей така да се измъкнем и да се приберем в Едо — лицата и на двамата отразяваха същата жажда за действие, която изгаряше Хирата. — Но не можем да пренебрегнем заповедите на сосакан сама.

— Излагаме на риск собствената си чест — добави Фукида.

Най-лошото, което Хирата можеше да стори на другарите си, бе да ги принуди да нарушат самурайската си вярност към Сано. Не му беше приятно да ги тласка към такъв позор. Но се страхуваше, че ако не му помогнеха да щурмува острова, всичко щеше да пропадне. Дори и похищението да бе поръчано от владетеля Ниу и единственото му намерение да бе да раздели Мидори от Хирата, това не означаваше, че тя е в безопасност. Фактът, че този невъздържан и непредсказуем даймио досега не бе убивал член на семейството, не бе достатъчна гаранция, че това няма да се случи; похитителите вече се бяха проявили като безмилостни убийци по време на отвличането. Хирата не можеше да допусне забавяне, което би могло да струва живота на Мидори и на детето им. А и не вярваше, че Сано би поискал от него да изостави Рейко или останалите жени в ръцете на похитителите.

— Сосакан сама ми нареди да оглавя тази мисия — каза Хирата. — Докато сме далеч от него, трябва да ми се подчинявате. Нареждам ви да ми помогнете да проникнем на острова и да спасим жените. Аз поемам отговорността за всичко, което ще се случи.

Маруме и Фукида отново се спогледаха. Размениха си информация без думи и накрая кимнаха към Хирата. Той видя, че и двамата посрещнаха с искрено облекчение уреждането на нещата помежду им и нямаха търпение да започнат акцията по спасяването, дори и да не бяха напълно убедени доколко разумни бяха подобни действия. Хирата въздъхна, самият той обзет от облекчение и признателност.

— Как ще преминем езерото? — попита Маруме.

— Можем да го преплуваме — каза Фукида, измервайки на око разстоянието до отсрещния бряг. — Но после ще трябва по някакъв начин да превозим жените на безопасно място.

— А онези лодки? — попита Маруме, сочейки към отсрещния пристан.

— Не смятам, че трябва да сме зависими от тях — заяви Хирата. — Ако се случи най-лошото и похитителите открият, че сме на острова, преди да изведем жените, те ще охраняват лодките. Ще трябва всички да плуваме, а Мидори не може, особено в нейното положение.

— Аз не бих разчитал на това, че останалите жени умеят — обади се Фукида. — Можем да ги придържаме, но това ще забави бягството ни и ще помогне на похитителите да ни открият.

Картината, как тримата се мъчат да плуват, теглейки четирите жени през езерото, докато похитителите ги обстрелват със стрели и ги преследват с лодките, тутакси накара тримата да млъкнат. Никой не изказа на глас опасенията си, на какви опасности щяха да се изложат първо да открият жените, а после да ги изведат от затвора им и да стигнат с тях до брега.

— Трябва ни собствена лодка, която да скрием на острова и после да използваме, за да превозим жените — заяви Хирата, съсредоточавайки се върху належащия проблем. По-късно щеше да се тревожи за останалите препятствия. Възнамеряваше да отложи и притесненията за онова, което щеше да си помисли Сано, след като разбереше, че Хирата бе пренебрегнал заповедите му.

— Освен да се върнем в най-близкото село и да проверим дали хората нямат лодка, която да ни дадат назаем или да ни продадат — предложи Маруме.

— Няма да изпусна от поглед острова за толкова дълго време — заяви Хирата.

Той се озърна за някаква друга възможност и погледът му се спря на едно паднало дърво, както и на тънките фиданки в гората.

— Ще отрежем няколко ствола и ще ги свържем заедно, за да направим сал. После ще изчакаме падането на нощта, ще преминем езерото с гребане и ще щурмуваме острова.

В лечебницата на замъка Едо прислужницата Суйрен лежеше на леглото безжизнена и крехка под завивките. Очите й бяха хлътнали дълбоко в тъмните орбити, а скулите й се бяха изострили под бледата кожа. Сано бе коленичил от едната страна на леглото, а доктор Китано — от другата. Двамата наблюдаваха едва доловимия дъх, който излизаше през напуканите й безцветни устни. Над нея се виеше дим от тамян; магьосницата продължаваше да бие тамбурината, а свещеникът да реди целителни заклинания. Помещението бе замъглено от изпаренията на къкреща върху огъня билкова отвара.