Лора Роуланд - Суиши

— Как се казваш? — той впери настоятелен поглед в лицето й.

Тя не желаеше да му отговоря, но се страхуваше от реакцията, която би предизвикало мълчанието й. Отвори уста, но не успя да произнесе нито звук. Преглътна буцата в гърлото си и опита отново.

— Рейко — отрони се този път от устните й.

По лицето му пробяга сянка на недоволство.

— Това име не ти подхожда. Аз ще те наричам… Анемона 20 20 По името на растението анемона (Anemone), отличаващо се с прекрасните си цветове в розово, пурпурно, лилаво, червено — Б.р. — той изрече думата отчетливо, сякаш й се наслаждаваше.

Рейко се надяваше да не остава тук достатъчно дълго, за да я нарича по какъвто и да било начин, но след като той си правеше труда да й избере ново име, може би възнамеряваше да я пощади, поне за известно време. Борбеният й дух се възвърна, тя усети прилив на смелост и попита:

— Кой сте вие?

Той повдигна вежди в почуда, сякаш бе очаквал тя да знае. След миг колебание отвърна:

— Можеш да ме наричаш краля дракон.

Рейко се смръщи, озадачена от странния му начин на изразяване. Защо му беше да носи името на легендарния дух? Освен това се обезпокоеше, че той нямаше да й разкрие истинската си самоличност.

Тайнствена усмивка докосна устните му.

— Да, аз съм кралят дракон, който поправя злините, извършени от лошите, и възстановява равновесието на космичните сили във вселената.

Скритият зад думите му смисъл остана недостъпен за Рейко.

— Къде се намирам? — попита тя.

— При мен, където ти е мястото.

Той продължи да пристъпва бавно, докато описа пълен кръг около нея. Рейко също се въртеше, за да не го изпуска от поглед, обзета от страх, че може внезапно да я нападне. Ако й предстоеше да умре, нямаше никакво намерение да се предаде без бой, а преди това искаше да получи отговори на някои въпроси.

— Имам предвид… къде се намира това място?

— Това е замък, построен от мой родственик като лятна вила. Самият той е бил генерал по време на гражданската война преди повече от сто години. Един ден бил нападнат от вражески войски. Засипали го с оръдейни изстрели и пламтящи стрели, изстреляни от салове на езерото. Замъкът се запалил. Тогава врагът нападнал. Макар че родственикът ми и хората му се сражавали безстрашно, били обречени. Той извършил сепуку, за да избегне позора на пленничеството.

Кръвта на Рейко се смрази, щом си спомни петната от кръв по пода.

— Но миналото не ни вълнува, Анемона — каза кралят дракон. — Важен е единствено шансът, който ни събра отново.

Той продължи да се държи така, сякаш двамата се познаваха, макар че Рейко бе повече от сигурна, че никога не се бяха срещали. Каква ли роля отдаваше на шанса в организираното от него отвличане? И защо настояваше да я нарича Анемона? Какъв смисъл имаше за него това име?

— Не биваше да очаквам, че ще ме познаеш — каза той скръбно. — Когато бяхме заедно за последен път, бях все още момче. Въпреки това те разпознах веднага. Ти си все тъй млада и красива — рече той глухо и се взря в Рейко със замъглени от благоговение очи. — Точно каквато си в сънищата ми от нощта, в която те загубих.

Рейко заключи, че прилича на негова позната. Можеше ли това да е причината, поради която бе извършил похищението? Мисълта, че нечия сбъркана самоличност бе причинила смъртта на сто души, я изпълни с ужас. Но когато се срещнаха след опита й за бягство, той изглеждаше изненадан, че я вижда. А и защо да отвлича останалите жени, ако е искал само нея?

Изражението на краля дракон се промени и върху лицето му се изписа обида.

— Защо мълчиш? — попита той. — Нямаш ли какво да ми кажеш след всички тези години на раздяла?

— Ще ме убиете ли? — попита внезапно Рейко.

Кралят дракон вдигна рязко глава, удари юмрук в дланта си и се втренчи в Рейко, без да отмества поглед, цял един дълъг и изпълнен с напрежение миг, в който по лицето му пробягваха непонятни за нея емоции.

— Вероятно не — отвърна той най-накрая.

Облекчението й бързо отстъпи място на смут, тъй като кралят дракон протегна рязко ръце към нея, сякаш искаше да я сграбчи. Рейко извика и инстинктивно вдигна ръце да се защити, но после си спомни, че безопасността на приятелките й зависеше от приличното й поведение. Кралят дракон отдръпна ръцете си и ги задържа с дланите нагоре в уверение на това, че не желае да й причини зло. Върху лицето му се появи изпълнена с желание, предразполагаща усмивка, която направи изражението му още по-обезпокоително.