Лора Роуланд - Суиши

Но Сано се опасяваше, че Нарая бе поредната задънена улица в едно безплодно разследване, водено в погрешна посока. Това го караше още повече да съжалява за решението си да предотврати екзекуцията на Хошина и да се откаже от един шанс да спаси Рейко. Запита се как ли вървеше разследването на дворцовия управител сред членовете на клана Кий. Надяваше се на по-добри резултати от тези, които бе постигнал с Нарая, защото в противен случай за пореден път щяха да изпаднат в немилост.

Докато се качваше на коня, внезапен спомен повдигна духа му. Имаше още една скрита следа към краля дракон, която бяха пропуснали в суматохата, предизвикана от писмото на похитителите.

— Връщаме се в замъка Едо — нареди той, изплющя с юздите и препусна в галоп по улицата, а детективите му побързаха да го догонят.

Бурята на острова стихна и премина в лек дъждец, който се процеждаше през покрива на порутената кула. Вътре сред локвите и влажния мрак Рейко, Мидори, госпожа Янагисава и Кейшо седяха сгушени една в друга и наблюдаваха вратата, която се отваряше със скърцане. Свирепият самурай, който замалко не бе изнасилил Рейко, прекрачи прага на техния затвор. След него влязоха двама по-млади самураи, чиито износени дрехи и грубовато излъчване подсказваха, че са ронин.

— Ти — рече свирепият самурай, сочейки с пръст към Рейко. — Тръгвай с нас!

Рейко се стъписа.

— Защо? — гласът й трепереше от страха, свил сърцето й.

Откакто похитителите я бяха заловили извън замъка, тя нямаше какво друго да прави, освен да гадае какво щяха да сторят с нея и с другите жени. Здравият разум й подсказваше, че не можеха да ги държат тук просто ей така до безкрай. Господарят им, когото бе срещнала, най-вероятно имаше друга цел. Инстинктът й я предупреждаваше, че ще последва нещо по-лошо. Изглежда, моментът бе настъпил.

— Млъквай! — нареди й свирепият самурай и се навъси още повече. — Прави каквото ти казват!

Мидори изплака; от устата на госпожа Янагисава се изтръгна подобно на вой стенание. Рейко усети как се вкопчиха в ръката й, опитвайки се да я задържат.

— Никъде няма да ходи — обади се Кейшо с привидна дързост, зад която се долавяха нотки на паника. — Махайте се от тук и ни оставете на мира!

Самураят се ухили подигравателно и после кимна на другарите си. Те сграбчиха Рейко и я откъснаха от и ръцете на останалите жени.

— Рейко сан! — изплака Мидори.

Госпожа Янагисава издаде нечленоразделни звуци на протест. Кейшо изкрещя:

— Пуснете я, мръсни, гадни животни такива!

Докато мъжете я влачеха грубо към вратата, Рейко хвърли поглед към приятелките си. На лицата им и бе изписан ужас, че ще я загубят, и в същото време надежда за избавление.

— Ще се върна — каза им тя с увереност, която й се щеше наистина да изпитва. — Не се тревожете.

Отвън пред вратата бяха клекнали двама разбойници. Докато я съпровождаха до стълбите, не откъсваха от нея похотливи погледи. По-младият се спусна първи. Главатарят им застана плътно зад Рейко, сграбчи я за раменете и я принуди да поеме надолу по стъпалата пред него. Третият ги следваше. Тресчици от разбитите стъпала пробождаха босите й нозе. На по-ниските етажи имаше още пазачи, които бездействаха и пушеха лули. Щом Рейко и придружителите й приближиха вратата, жестокият самурай сграбчи Рейко за дясната ръка, а другарят му — за лявата. Другият вървеше плътно зад нея. Върхът на меча му бе опрян в гърба й. Сърцето й биеше до пръсване, стомахът й бе свит на топка.

Къде я водеха? Дали не възнамеряваха да довършат онова, което господарят им бе прекъснал?

Повлякоха я навън от кулата. Покритото с облаци небе бе обгърнало следобеда в сумрак. По лицето си усети капки дъжд; под босите й нозе каменната настилка бе студена и хлъзгава. Мъжете я преведоха през още стражи, които стояха по стъпалата, и поеха по познатата й пътека през горичката. Към тях се присъединиха още трима самураи. Дърветата ръсеха дъждовни капки; въздухът бе наситен с влага и миришеше на мокра пръст и гнили листа. Рейко почти не обръщаше внимание на острите клонки, които бодяха нозете й, защото в съзнанието й бе проблеснала ужасна мисъл: Похитителите възнамеряваха да убият своите жертви. Бяха избрали нея да бъде първата, която щеше да умре.

Паника стегна гърдите й; дъхът й излизаше на хрипове, докато се опитваше да овладее страха си. Копнееше за Сано, но от похищението бяха минали три дни, а него все още го нямаше. Вече и да дойдеше щеше да бъде твърде късно, за да я спаси.