Лора Роуланд - Суиши

— Нямаше официално обяснение за случилото се с дъщеря ми — Нарая говореше с нескрита ненавист. — Може да е паднала в коритото. Може някой да я е блъснал. Но аз си мисля, че се е удавила, защото не е могла да понесе позора.

— И според вас полицейският началник Хошина косвено е причинил самоубийството й? — попита Сано, сдържайки вълнението си.

— Ако не беше онзи негодник, Емико днес щеше да е жива! — възкликна гневно Нарая. Омразата пресуши сълзите му. — Аз нямаше да изгубя единственото си дете. Съпругата ми нямаше да се спомине от скръб седем години по-късно. Всеки ден, в който Хошина сан продължава да живее, е жестоко оскърбление за паметта им. Всеки ден се моля да изпита мъката и унижението, които изстрадахме ние.

Сано бе връхлетян от противоречиви чувства. Изпитваше повече съчувствие към Нарая, отколкото уважение към Хошина, и усети, че му се иска Нарая да е невинен почти толкова силно, колкото се надяваше той да е похитителят. Предпочиташе да разбере, че Нарая постига възмездие за дъщеря си, отколкото, че е наказан за похищение и масово клане.

В следващия миг Нарая вече бе възвърнал обичайния си ведър израз:

— Но миналото си е минало. Трябва да приемем онова, което ни е отредила съдбата, и да продължим напред — той млъкна за момент и после каза предпазливо: — Може ли да попитам какво общо има някогашната ми вражда с Хошина с отвличането на майката на шогуна?

— Негово превъзходителство получи писмо от и похитителите — поясни Сано. — В него се настоява Хошина да бъде изобличен и екзекутиран като убиец и чак тогава господарката Кейшо ще бъде на свобода.

Нарая се ококори и зяпна. Изглеждаше така, сякаш, току-що бе глътнал камък, който бе заседнал в гърлото му. Очевидно бе осъзнал, че историята му го прави възможен обвиняем в престъплението. После отметна назад глава и избухна в смях.

— Значи най-накрая Хошина ще си получи заслуженото! — възкликна той. — Все пак има справедливост на този свят — и взе да скача развеселен. — Когато го отведат на екзекуция, ще бъда там и ще гледам преливайки от радост, — потри доволно ръце и ги вдигна към небето. — Слава на божествата, че откликнаха на молитвите ми! Най-накрая някой да унищожи този злодей!

— Ваше дело ли е? — Сано бе пронизан от съмнение, защото Нарая изглеждаше искрено изненадан от вестта за искането на похитителите.

Би ли могъл дори един добър актьор да изиграе с подобна правдивост реакцията? Ако бе отвлякъл жените, Нарая би трябвало да се разтревожи, че писмото е отвело Сано при него, че заговорът му против Хошина е пропаднал, и да се страхува, че ще бъде наказан за престъплението, вместо да се радва на краха на Хошина.

— Почти ми се иска да бях аз — каза Нарая. — Тъй изкусно замислено възмездие за злините на Хошина сан — той стисна юмруци и се изсмя сподавено, но бе отрезвен от позакъсняло благоразумие, след като си даде сметка за тежкото положение, в което се намираше. — Само че аз не съм нападнал тези жени на Токайдо и не съм ги отвлякъл. Не съм напускал Едо от няколко месеца. Попитайте, когото пожелаете тук, всеки ще го потвърди.

Но Сано знаеше, че работниците бяха длъжни да бъдат верни на Нарая и биха излъгали заради него.

— Кога разбрахте за пътешествието на господарката Кейшо?

— Едва след като оповестиха, че е била отвлечена. Няма как да съм го сторил — после внезапно присви очи: — Освен това правилно ли съм разбрал, че всички от ескорта на господарката Кейшо са изклани? Убити са към сто души? — Нарая поклати глава, възмутен от тази жестокост. — Аз никога, ама никога не бих могъл да пролея толкова кръв… дори и за да отмъстя за смъртта на дъщеря си. И не съм толкова глупав, че да извърша държавна измяна само за да отмъстя на Хошина сан.

Сано си спомни как съдията Уеда бе направил компромис с професионалната си чест и бе заобиколил закона заради Рейко. За себе си знаеше, че би се изложил на всякаква опасност и би платил каквато и да е цена, за да накаже онзи, който би причинил зло на Масахиро. Бащината преданост бе по-силна от благоразумието и макар че Нарая отричаше разпалено, думите му не убедиха Сано.

— Може би не бихте отвлекли или убили със собствените си ръце — предположи той. — Изобщо не е било необходимо да напускате Едо или да свършите лично мръсната работа.

Нарая изсумтя пренебрежително.

— Не разполагам нито с хората, нито с парите, за да осъществя подобно нападение.

Сано знаеше, че наемната груба сила излиза евтино и Нарая можеше да си позволи цената й, но въпреки това се запита дали главорезите от Едо биха могли тъй лесно да посекат войници на Токугава. Съмненията му относно вината на Нарая се засилиха. Той попита неочаквано: