Лора Роуланд - Суиши

Халтавите грапави стъпала се заклатиха под нозете й. Тя прескачаше празнините от липсващите напречни дъски. Мирисът на застоял пушек и прогнило дърво се засили. Тя мина покрай едно помещение, подобно на горното. Докато се спускаше по следващия ред стъпала, необходимостта да внимава си съперничеше с неистовото й желание да бърза. Забави крачка близо до края на стълбата и предпазливо се промъкна на най-долния етаж.

Най-вероятно преди време помещението бе служило за оръжейна. От стените стърчаха куки и решетки за окачване на оръжия. На каменния под стоеше ръждясало оръдие. Пред нея приканващо се изпречиха двойни врати от дебели дъски, обковани с метални плочки. Едното крило бе отворено и очертаваше правоъгълник от дневна светлина. Рейко изтича до него и надзърна навън. Пред себе си видя тясна площадка, а след нея — няколко каменни стъпала, които водеха към покрито с плочи празно пространство. Зад него се простираше гора от борове, кипариси и кленове, които не й позволяваха да види какво имаше в далечината. От двете й страни се издигаха още дървета, които растяха съвсем близо до постройката. Рейко предвкуси близката свобода. Бързо слезе по стъпалата и се озова сред хладния влажен и свеж въздух. Прекоси напуканите плочи и навлезе в гората. Тясна просека бележеше пътеката, по която похитителите вероятно ги бяха докарали. Там Рейко спря, озърна се, за да види дали не идва някой, и погледна отвън своя затвор.

Той представляваше висока квадратна кула. Много от плоските камъни, които покриваха полегатите й основи, бяха паднали и откриваха изградената от глина конструкция. Стените на кулата бяха от потъмнял и почернял гипс, на места изронен от дървения скелет. Извити нагоре стрехи хвърляха сянка върху трите по-долни етажа и защитените им с решетки прозорци. На четвъртия, най-високия етаж единият от ъглите бе ограден с част от срутена стена и останките от керемиден покрив. Помещението бе открито към небето, където тъмни буреносни облаци заплашваха скоро да затулят слънцето. Около кулата имаше струпани купчини отломъци. Рейко предположи, че затворът им е бил тъмница на замък, най-вероятно разрушен по време на гражданската война предишния век, но нямаше никаква представа, къде се намираше.

Тя пое предпазливо по пътеката, която бе покрита с бурени, стъпкани от нечии нозе. Лек ветрец съживяваше гората; осеяни със слънчеви петна сенки изпълваха пространството около нея с неясен шепот. Мястото бе диво и непознато и Рейко трепваше при всеки шум. Какво бе това — звук от животно или човешки глас? Кълвач, който чукаше по кух ствол, или човек, който изпращаше сигнал? Рейко вървеше на пръсти, стиснала кинжала, готова да нанесе удар, в случай че внезапно някой изскочеше от гората и се хвърлеше върху нея. Съжаляваше, че заради кимоното й с лилави перуники върху бледосиня коприна бе твърде лесно различима цел.

Бе изминала трийсетина крачки навътре в гората, когато неочаквано пътеката се раздели на две. Отправила поглед нататък по дясното разклонение, отвъд една кипарисова горичка, Рейко видя върховете и извитите стрехи от керемидените покриви на останалите постройки на замъка. Вероятно това бе седалището на похитителите. Тя забърза надолу по лявата пътека. Завиваше и се връщаше обратно към тъмницата, чийто разрушен връх се виждаше над дърветата. Внезапно пътеката и гората свършваха.

Рейко видя пред себе си тесен, покрит с висока трева склон, отделящ гората от водата, чийто плисък бе чувала в своя затвор. Заобиколената с тръстика водна площ, искрящо синя и мастилена под носещите се по небето облаци, вероятно бе езеро, което се простираше на около двеста крачки до отсрещния бряг. Там гората плъзваше нагоре по хълмовете. Вятърът набраздяваше водната повърхност с леки вълни. Рейко погледна надясно и видя, че брегът в нозете й отстъпваше място на мочурище, което продължаваше в далечината. Земята вляво до нея се бе свлякла към брега и кулата стърчеше над езерото; водите му се плискаха в каменната й основа. Рейко се разтревожи. Не можеше да прекоси езерото и да се озове в безопасност, защото не знаеше да плува — жените от нейната класа не бяха обучавани на това в детството им както дъщерите на рибарите. Не можеше и да продължи по брега с надеждата да стигне до някое село, защото нямаше как да се промъкне покрай кулата, нито да премине през мочурището. Бе избрала грешната посока и бе изгубила ценно време.

Тя се втурна обратно в гората и този път се насочи на запад към вътрешността, като се катереше по нападали дънери, промъкваше се през гъсти храсталаци и увиснали остри клони, докато накрая излезе на една пътека, която я отведе опасно близо до замъка, на двайсетина крачки от останките на една изгоряла постройка. Забеляза, че над покривите на близките оцелели сгради се вие дим. Долови мирис на риба, която се печеше на жарава от дървени въглища. Стомахът й куркаше от глад, тъй като не бе яла нищо от предишния ден, когато похитителите им бяха донесли храната. Опасявайки се да не срещне някой от похитителите, тя продължи да тича покрай порутени зидове и нови дървета, търсейки път към някое място, където би могла да открие добронамерени люде. Скоро гората и свърши. Внезапно се озова насред открито пространство… и пред нов тревист склон, който се спускаше към водата.