Лора Роуланд - Суиши

Той застина на място и се втренчи в Рейко. Беше по-млад, отколкото можеше да се предположи по гласа му — нямаше още трийсет. Под набразденото му чело и скосените черни вежди очите му, разположени в дълбоките си орбити, горяха като живи въглени. Носът му бе широк и масивен, ноздрите му потръпваха както ноздрите на дракона върху кимоното му. Но устните му бяха меки, влажни и присвити; брадичката му бе извита навътре. Рейко видя в погледа му възхищението, което красотата й често предизвикваше у мъжете. В същото време самураят я гледаше с изумление, сякаш я бе разпознал, но не можеше да повярва на очите си. За Рейко той бе напълно непознат — двамата никога не се бяха срещали.

— Ранена ли сте? — попита той. Погледът му обходи тялото й и чак след това се върна на лицето й.

Смутена от този натрапчив оглед, Рейко извърна очи от самурая.

— Не — прошепна тя.

Той пристъпи по-близо и бавно протегна ръка, сякаш да докосне косите й. С периферното си зрение Рейко зърна копнежа, изписан на лицето му, долови тежкото му дишане през влажните устни, и потръпна от уплаха. Самураят отдръпна ръка и отстъпи назад.

— Те няма да ви сторят зло — каза той с тон, очевидно целящ да даде недвусмислена заповед на хората си, а на нея да вдъхне успокоение.

Но ужасът на Рейко нарасна. Дори и останалите вече да не я застрашаваха, самият той не представляваше ли заплаха за нея? Бе тъй смразяващо странен, че я побиха тръпки.

Самураят се наведе и вдигна кимоното й от земята. Обиколи я безмълвен, а тя остана неподвижна, с широко отворени очи и трепереща, питайки се какво ли правеше той, без да смееше да го погледне. Непознатият внимателно я наметна с кимоното и тикна пояса в ръката й. Докато стоеше зад гърба й, Рейко усети топлината на тялото му. Уви пояса около кръста си и го закрепи. Потръпна и внезапно почувства, че й се гади, защото нежността му я отвращаваше повече от откритата бруталност на хората му.

— Върнете я в кулата — нареди той.

Двама самураи тръгнаха към нея. В единия тя позна онзи, когото бе наранила. Въпреки заповедта на господаря си той я сграбчи болезнено за ръката със сила, която обещаваше възмездие. Докато двамата я водеха към една пътека, която пресичаше гората, Рейко се извърна и хвърли поглед към господаря им. Той стоеше пред своя запуснат замък и я наблюдаваше със скръстени ръце, а изражението му бе вглъбено и злокобно. Вятърът развя полите на робата му и сякаш съживи дракона.

Кой беше той? Какви причини имаше да издаде заповед за клането и похищението? Зловещата аура, която го обграждаше, я изпълни с ужас. Каква ли съдба й готвеше?

Хирата и детективите Маруме и Фукида яздеха нагоре по стръмния отрязък от междуградския път за Хаконе — единайсетата пощенска станция по протежение на Токайдо. Височината изпълваше с хлад ранната утрин. През воал от облаци слънцето пръскаше оскъдна сребриста светлина, а наситеният с мъгла въздух забулваше гористите хълмове и превръщаше далечните планини в островърхи сенки на фона на небето. По-нататък пътят бе препречен от порти, охранявани от войници на Токугава. Зад тях Хирата видя неугледните постройки на селището Хаконе.

— Да се надяваме, че днес ще ни провърви повече от снощи — обърна се той към спътниците си. Тримата бяха прекарали предишната вечер в десетата пътна станция — Одавара. Обикаляха магазините, купуваха си питиета във всяка чайна, посещаваха всички странноприемници една по една, завързваха познанства с местните жители и както си бъбреха с тях, в един момент отваряха дума за похищението. Доста хора бяха забелязали шествието на Кейшо преди нападението, но никой не им предостави някакви сведения за онова, което се бе случило с жените. Не успяха да попаднат на каквито и да било следи от похитителите. Хирата убеди трима пияни градски служители да му покажат списъците на преминаващите през контролно-пропускателния пункт. Сред регистрираните пътници нямаше група мъже, достатъчно многочислена да изтреби антуража на Кейшо. Хирата предполагаше, че похитителите се бяха движили поотделно, за да не привличат вниманието върху себе си, на въпросите на инспекторите вероятно бяха посочвали различна крайна цел на пътуването си и се бяха събрали едва при мястото за засада. Той бе проверил специално дали в списъка фигурираха васали на владетеля Ниу, но без успех. Ако владетелят Ниу бе пратил свои войници да организират нападението, те са можели да се придвижат до мястото на престъплението под чуждо име; за първи път обаче Хирата изпита съмнение, че зад престъплението стои неговият тъст. Щеше му се да знае докъде бе стигнал Сано в разследването си там, далеч в Едо.