Лора Роуланд - Суиши

Други стражи свалиха резетата от вратата в горния край на стълбата и пуснаха Сано в кулата. Вътре Хошина бе клекнал, опрял в стената гръб, с отпуснати върху коленете ръце. Когато Сано влезе, той вдигна поглед, изпълнен с нетърпение и очакване. Сано го поздрави тихо.

Хошина помръкна:

— О, ти ли си?

Явно се бе надявал да види дворцовия управител. Сано съжали за разочарованието му и с неохота му съобщи, че Янагисава няма да дойде.

След съвещанието, на което шогунът замалко не бе осъдил Сано и Янагисава на смърт заедно с Хошина, двамата бяха излезли заедно от двореца.

— Хошина сан трябва да бъде разпитан — заяви Сано, докато се спускаха по застланата с чакъл пътека.

— Ти го разпитай — каза Янагисава, явно възнамерявайки да няма нищо общо с Хошина. Хладното му изражение с нищо не подсказваше, че току-що бе избягнал смъртна присъда, нито че изпитваше чувство за вина заради начина, по който се бе отнесъл със своя любовник. — След това ми докладвай — после го остави и продължи с охраната си.

Сано се върна вкъщи и събра детективите си в двора.

— Искам да знам кой е донесъл писмото с исканията на похитителите — заяви им той. — Разпитайте войниците, които са охранявали замъка снощи. Вижте дали не са видели кой е оставил писмото на стената. Може да са забелязали някой подозрителен тип, който се е навъртал наоколо. В такъв случай вземете описание на външността му. Ако не, претърсете района около замъка за очевидци. Откриете ли такъв човек, арестувайте го и ме уведомете незабавно. Той може да се окаже най-добрата ни следа към похитителите.

Сега Сано изучаваше с поглед другата възможна следа. Хошина изглеждаше сломен от безнадеждност. Стоеше със сведена глава, а очите му бяха хлътнали от тревога. Сано изпита съчувствие към него. Много самураи биха приели самоубийството като начин да избегнат подобни позорни обстоятелства.

— Трябва ли ви нещо? — като си даваше вид, че се интересува от физическите удобства на Хошина, той огледа килията.

Дворцовите служители, обзавели затвора му, бяха проявили уважение към високия му ранг. Подът бе и застлан с татами, а в ъгъла бе оставен навит на руло — футон. На первазите на прозорците гореше тамян, за да гони комарите и да разсейва тежкия мирис на застояла вода откъм рова под кулата. Върху поднос от черно лаково дърво със златисти шарки бяха оставени съдини в подобна окраска. В тях имаше супа, ориз, скариди, зеленчуци и чай. До каменната стена стоеше закрито с капак нощно гърне. Но Сано с облекчение установи, че в помещението няма нищо, което Хошина би могъл да използва срещу себе си. — Не се тревожи… взеха ми мечовете — успокои го Хошина с язвителен тон. — Даже клечки за хранене не ми дават — и той махна към непокътната храна. — А и стражите ме дебнат непрестанно. Без съмнение някой е посъветвал шогуна да не ми позволи да извърша сепуку и да лиша похитителите от екзекуцията, която те изискват, за да пуснат майка му.

Макар че го нямаше, дворцовият управител бе третият в стаята и присъствието му се чувстваше почти осезателно. Сано знаеше, че Янагисава бе уточнил условията за затворничеството на Хошина, и очевидно Хошина се бе досетил.

— Но засега нямам намерение да умирам — нито от собствената си ръка, нито от нечия друга — част от старата борбеност на Хошина се разпали отново и той изпъна рамене.

— Радвам се да го чуя.

Хошина изсумтя:

— Не се и съмнявам.

Язвителният му тон подсказваше, че според него Сано проявява грижа към него по егоистични причини, и Сано не го отрече. Хошина представляваше новият ключ към загадката на похищението и бе особено важен за спасяването на Рейко.

— Между другото, предполагам, ти дължа благодарност, задето успя да убедиш шогуна да отложи смъртта ми — каза Хошина с неохота. — Ще ми простиш, ако точно сега не съм особено въодушевен от този факт.

Сано кимна, позволявайки на Хошина да даде израз на мъката си. Съпричастието, което изпитваше, намали омразата му към неговия враг. При по-различно стечение на обстоятелствата самият той можеше да се озове на мястото на Хошина.

— Какво те води насам в момент, когато всички ме избягват като чума?

„Колко бързо хората в бакуфу отритват колеги в беда“, помисли си Сано.

— Аз приех да спася живота ти — отвърна той — и съм тук, за да завърша започнатото.

Хошина му хвърли поглед, изпълнен едновременно с презрение и признателност.

— Ако не знаех, че следваш по-далечна цел, току-виж съм си помислил, че си истинско въплъщение на честта.