Лора Роуланд - Суиши

Сано си даваше сметка, че трябва да установи дали някой от убитите от Хошина е имал връзки с хора от Едо, които са могли да научат за пътуването на господарката Кейшо и да организират похищението. Но това предполагаше дълго издирване със съмнителни резултати.

— И не си убивал никого в Едо? — попита Сано.

— Не е имало причина — отвърна Хошина. — Сега само надзиравам работата на полицията. Вече не преследвам престъпници из улиците.

Пробили облаците, слънчевите лъчи проникваха през прозорците на кулата и падаха косо в тясното помещение. Вътре бе горещо и задушно; стените сълзяха от влага. Сано се изправи и избърса потта от челото си. Помисли си за Рейко, затворена някъде, вероятно при още по-лоши условия, отколкото в кулата. Помисли си за неизвестните похитители, които очакваха екзекуцията на Хошина, готови да убият Рейко, господарката Кейшо, Мидори и госпожа Янагисава. Обзе го мъчителна тревога, защото двамата с Хошина все още не бяха набелязали нито един надежден заподозрян.

— Може писмото с исканията да не се отнася за убийство, което си извършил със собствените си ръце — предположи Сано. — Има ли някакви престъпници, които си задържал и които впоследствие са били осъдени и екзекутирани?

Двамата с Хошина съставиха втори списък, по-дълъг от първия, но поставящ същите проблеми. Убитите отново бяха представители на низшите класи и пак жители на Мияко — тъй като началникът на полицията не арестуваше лично престъпници и откакто бе дошъл в Едо, не бе пращал никого на екзекуция. Нито един от изброените осъдени на смърт нарушители на закона не притежаваше явни връзки с човек, достатъчно богат и силен, за да организира похищението.

Сано овладя порива си да излее отчаянието си върху Хошина. Стоеше, облегнат на стената, и съзерцаваше другия, втренчил поглед в него жалък и окаян.

— Сещаш ли се за нечия смърт, която не си причинил пряко, но за която и до този момент някой може да те смята за виновен? — попита Сано.

Хошина поклати глава и после внезапно трепна, стреснат от спомена.

— Има един човек… търговец от Мияко на име Нарая. Преди около седем години арестувах дъщеря му за кражба. Тя умря в затвора, докато чакаше да бъде осъдена. След известно време случайно срещнах Нарая в града. Той ми заяви, че смъртта й била по моя вина и че ще ме накара да си платя. Бях забравил за този случай. Дори и сега не бих си го спомнил, но миналата година чух, че Нарая преместил търговията си в Едо.

Търговецът бе производител и доставчик на соев сос. Сано го познаваше. Не бе подозирал връзка между Нарая и Хошина, но бе чувал достатъчно за Нарая, за да заключи, че най-накрая се бе появил кандидат, отговарящ на представата му за похитителя.

— Нарая е сериозен заподозрян — каза Сано. Той се посъживи и постигнатият успех освежи паметта му относно един инцидент, станал преди две години. — А какво ще кажеш за Кий Матаемон?

— По време на онази свада в двореца той се нахвърли върху мен с изваден меч — каза Хошина с тон, отхвърлящ всякаква възможна вина. — Стражите го хванаха, преди да ми се наложи да се бия с него. Умря по своя вина — ваденето на оръжие в двореца бе престъпление, наказуемо със смърт, и Матаемон — син на даймио Кий — бе принуден да извърши ритуално самоубийство. — Възможно е обаче роднините му да смятат, че аз съм причината за смъртта му.

Сано усети прилив на тържество, тъй като кланът Кий представляваше дори по-важна следа от търговеца. Хошина застина слисан — най-накрая бе осъзнал факта, че собствените му врагове бяха отговорни за похищението и за неволите му. През цялото време, докато разговаряха, той бе останал клекнал, но сега седна на пода и изпъна крака. Втренчи се в празното пространство като изоставен на самотен остров човек, съзерцаващ кораб, който прекосява океана, за да го спаси.

— Ще разпитам членовете на клана Кий и търговеца Нарая — заяви Сано.

— Разпитай ги и спаси господарката Кейшо, преди да съм се побъркал тук — Хошина скочи на крака и закрачи из помещението, сякаш надеждата за избавление бе отприщила в него необуздана енергия. Застана до прозореца, вкопчи се в решетките и се втренчи навън. — Ще ми се да можех да сторя нещо за спасението си — от гърдите му се изтръгна отчаян вик: — Не мога да понасям това бездействие!

После изведнъж сведе глава и раменете му увиснаха. Сано си даде сметка, че сърдечните неволи тежаха на Хошина не по-малко от застрашаващата го смърт. Почувства се задължен да предложи утеха, въпреки проявената към него злонамереност от страна на полицейския началник.