Лора Роуланд - Суиши

— До Изу 16 16 Полуостров Изу, разположен на запад от Хаконе, краят на южния бряг на Япония — Б.р. . Самураите ни преведоха през главния път, прекосяващ Изу. Трябваше да тичаме, за да не изоставаме от тях. Само колко тежки бяха тия сандъци. Добре, че ги носехме по четирима. Иначе изобщо нямаше да издържим до края.

Сега Хирата разбра как похитителите бяха пренесли жертвите си въпреки закона, който ограничаваше движението на коли по Токайдо, спираше масово придвижване на войници, предотвратяваше възможни бунтове и изискваше товарите да се носят на ръце. Вероятно похитителите бяха завързали жените и бяха запушили устата им, а може и да ги бяха упоили, а след това скрили в собствения им багаж. Служителите, извършили огледа на местопрестъплението, не бяха забелязали липсващите сандъци, защото на пропускателните пунктове не се отбелязваше броят на претърсваните товари. Хирата заключи, че похитителите са пренесли сандъците по междуградския път, тръгвайки от мястото на похищението. Преминали са като обикновени пътници, защото в онзи момент престъплението все още не бе разкрито. При Хаконе са наели носачи, защото не са можели да се справят сами с тежкия товар и да се движат толкова бързо, колкото е било необходимо.

— Тръгнахме от тук следобед и след залез-слънце спряхме на едно кръстовище — продължи Горо — На мястото имаше параклис на Джизо 17 17 Шинтоистки бог, покровител на децата и пътниците — Б.пр. . Самураите ни платиха. Оставихме ги там със сандъците и се прибрахме в Хаконе.

Хирата бе обзет от въодушевление, защото вече знаеше къде похитителите бяха отнесли Мидори.

— Но как самураите са прекарали сандъците през контролните пунктове?

— Носеха герба на Токугава и имаха официални пропуски за пътуване — отвърна Горо. — Махаха им да преминават, без да ги спират въобще.

Хирата, Маруме и Фукида си размениха тревожни погледи. Нима в похищението бяха замесени висши служители на бакуфу! Хирата предположи, че престъпниците най-вероятно са откраднали дрехите и документите на войниците, убити при нападението.

— Кои бяха тези самураи? — попита Хирата.

— Не ни казаха — отвърна Горо.

— А колко бяха на брой?

— Дванайсет.

— Как изглеждаха?

— Не можах много да им видя лицата, защото бяха с шлемове.

Хирата си помисли, че похитителите явно бяха сторили необходимото, за да не бъдат разпознати от наетите помощници. Притиснат за повече подробности за самураите, Горо не си спомни кой знае какво, а и не ги бе чул да си говорят. Останалите носачи бяха отишли на работа и нямаше как да ги разпитат.

— Ти докладва ли на властите онова, което ми каза току-що?

Горо поклати глава.

— Когато онези самураи ме наеха, още не знаех, че е отвлечена майката на шогуна. А после, щом чух за изчезналите жени… — лукава усмивка раздвижи осеяното му с белези лице. Той раздрънка монетите в джоба си. — Реших да изчакам възможност да припечеля нещо.

Лукавата алчност на носача възмути Хирата, но той нямаше възможност да пилее нито време, нито сили, за да накаже Горо или да помисли какво би могло да се случи, ако, вместо да крие онова, което знаеше, Горо го бе съобщил на властите. Хирата, Маруме и Фукида напуснаха лагера, прибраха си конете и застанаха на опашката за проверка.

— Минаваме през контролния пункт — каза Хирата — и незабавно поемаме към Изу.

Полицейският началник Хошина бе затворен в квадратна стражница върху стената, отделяща земите на двореца от горския парк. Кулата беше с бели гипсови стени с черни кантове, със закрит с решетки прозорец на всяка страна и керемиден покрив с четири извити нагоре островърхи краища. На тясната пътека върху стената стояха стражи, които охраняваха портите от двете страни на кулата. Сано приближи третата врата, която бе разположена в основата на стената и също бе охранявана. Отвъд на фона на покритото с облаци небе се очертаваха дъбовете, иглолистните дървета и кленовете на горския парк. Горещият влажен въздух бе озвучен от цвърченето на скакалци. Сано изкачи реда стълби, водещ към импровизирания затвор.

Макар че самураите, очакващи екзекуция, обикновено бяха държани под домашен арест в собствените им домове, Хошина се намираше тук, тъй като живееше в имението на дворцовия управител Янагисава, където той бе отказал да го приеме. В замъка Едо не се допускаха осъдени, но шогунът възприемаше Хошина като гаранция за оцеляването на господарката Кейшо и държеше да му е подръка. Затова дворцовите служители бяха подготвили този импровизиран затвор за полицейския началник.