Лора Роуланд - Суиши

Рейко се изненада, че госпожа Янагисава бе чула думите й в момент, когато изглеждаше безчувствена към околния свят. Макар че имаше угризения за лъжата, не искаше да разстройва госпожа Янагисава, като й признае истината.

— Да — отвърна тя и впери поглед във вратата.

Отвън стъпките спряха. Сърцето на Рейко заби пръсване; тя задиша учестено и стисна оръжието си още по-здраво. Кейшо и Мидори наблюдаваха вратата с притаен ужас. Госпожа Янагисава излъчваше привидно спокойствие. Вратата се отвори. На прага се появи жестокият самурай, който бе дошъл предишния ден. Внезапно госпожа Янагисава отметна назад глава и нададе смразяващ кръвта писък. После разкъса кимоното си, разголи гърдите си и взе да се дере с нокти, които оставяха кървави следи по кожата й.

Самураят възкликна смаяно при вида на жената, която очевидно бе обезумяла. Рейко, Мидори и Кейшо зяпнаха, удивени от поведението на госпожа Янагисава. В това време тя продължаваше да пищи, а тялото й се гърчеше в разтърсващи конвулсии. Бе успяла да подсигури по-добро отвличане на вниманието, отколкото Рейко бе очаквала. Самураят изобщо не забеляза Рейко, защото се бе втренчил в госпожа Янагисава. Рейко стовари дъската върху главата му с цялата сила, на която бе способна. Дървеното й оръжие го уцели по слепоочието и се сцепи на две. Дългата половина тупна на пода. Самураят изхриптя изненадан. Извъртя се към Рейко, прониза я с пламтящи от болка и гняв очи и измъкна меча си.

Обзета от ужас, Рейко отмести поглед от него към безполезната цепеница в ръката си. Кейшо и Мидори изпищяха. Госпожа Янагисава падна на четири крака полугола и задъхана. Внезапно очите на самурая се завъртяха и той се строполи на пода в безсъзнание.

Младият селянин, който носеше храната, се втурна в помещението с ведро в ръка.

— Но какво става тук? — извика той.

Остави ведрото на пода и се наведе над другаря си.

Рейко хвърли настрана безполезното парче дъска, полетя напред и блъсна момъка. С вик на изненада той се блъсна в отсрещната стена. Все пак успя да запази равновесие и се обърна, но в този момент Рейко вдигна ведрото, пълно с нещо подобно на супа, и го запрати върху него.

Уцели го в корема. В стаята се разплиска бульон, смесен с водорасли и тофу. Момъкът се втренчи в жените стъписан. На детинското му наивно лице се изписа ужас, че затворничките се бяха разбунтували, а освен него нямаше кой да въдвори ред. После съзнанието за онова, което трябваше да стори, му вдъхна сили. Той нададе вик и се хвърли към Рейко с протегнати напред ръце, готов да я сграбчи.

Тя вдигна дългия край на дъската и го удари силно по челото. Той падна с трясък, който разтърси стаята, и остана да лежи неподвижен.

В настъпилата тишина жените впериха погледи в своите победени врагове и после една в друга. В очите на всички се четеше неверие, че планът на Рейко бе успял. Самата тя бе удивена, че цялата битка бе траяла само миг. Приведе се замаяна от закъсняло вълнение. Сърцето й биеше до пръсване, но тя не можеше да си поеме и дъх, за да се съвземе.

— Помогнете ми да завържа мъжете — подкани тя госпожа Янагисава.

Двете бързо претърколиха самурая, смъкнаха пояса от кръста му и използваха дългото памучно платно, за да го омотаят около глезените му и да завържат ръцете му отзад на гърба. После сториха същото и с младежа.

— Защо просто не ги убием? — попита Кейшо. — Така се държаха с нас, че заслужават смърт.

— Не искаме после другарите им да си отмъстят на вас!

Рейко смъкна сандалите на мъжете, изу чорапите им и ги натъпка в устата им, за да не могат да викат за помощ, когато се свестят. После грабна падналия на пода меч на самурая и го мушна в ръцете на госпожа Янагисава.

— Използвайте го, ако се наложи да отбранявате себе си, Мидори и Кейшо.

Госпожа Янагисава хвана оръжието така, все едно се страхуваше да не се пореже.

— Но… Аз не знам как.

Рейко не разполагаше с време да й покаже как да си служи с меча.

— Сторете каквото можете — каза й тя. Измъкна кинжала на самурая от ножницата на кръста му и се устреми към вратата. — Сега трябва да тръгвам.

— Успех — пожела й Мидори. — И моля те, пази се!

— Да докараш войската! — нареди й Кейшо.

Госпожа Янагисава седеше безмълвна в разкъсаните си дрехи. Мечът се поклащаше в ръцете й, а на лицето й бе изписано отчаяние.

Колкото и да й бе неприятно да остави приятелките си тъй безпомощни, Рейко се шмугна през вратата. Помещението, в което се озова, беше празно. През обезопасените с решетки прозорци се виждаха разлистени клони. Стени от дебели греди, скрепени с хоросан и почернели от огън, ограждаха помещението и го отделяха от техния затвор. В средата имаше наклонена дървена стълба, която водеше нагоре до квадратен отвор в тавана. През дупката струеше дневна светлина. В основата на стълбата имаше друг такъв отвор. Стиснала откраднатия кинжал, Рейко бързо надзърна през дупката в пода и видя още стълби, които се спускаха на зигзаг към по-долните етажи на постройката. После застина неподвижна и наостри уши. Единственото, което чу, бяха птичи трели, плисък на вода и шум от вятър в клоните на дърветата. Тогава пое надолу по стълбата.