Лора Роуланд - Суиши

Макар че страхът заплашваше да го задави, Сано трябваше да продължи рискованото си начинание и заради Рейко, а и заради Хошина.

— Единственото ми желание е да ви служа, ваше превъзходителство — каза той. — И с най-голямо уважение бих искал да отбележа, че ако убиете Хошина сан, това няма да гарантира безопасността на господарката Кейшо.

Шогунът наклони глава, изгледа Сано с подозрение, но липсата на увереност в собствените му решения го накара да се разколебае. Той вдигна ръка и даде знак на стражите да не извеждат Хошина.

— Какво по-точно… ъ-ъ… имаш предвид?

Сано усети силата, с която Хошина устреми надеждата си към него, и каза:

— Похитителите нямат интерес да освободят господарката Кейшо. Тя вероятно е видяла лицата им, тъй че може да ги разпознае. Те знаят, че ако я оставят жива, тя ще ви помогне да ги откриете, след като я освободят. Когато разберат, че Хошина е мъртъв, ще убият и нея, и всички останали заложнички.

Тази възможност даваше сили на Сано да се обяви категорично против решението да се изпълнят исканията на похитителите. Челюстта на шогуна увисна.

— Но тук се казва, че майка ми ще бъде пусната на свобода, ако аз… ъ-ъ… екзекутирам Хошина сан — възрази Токугава Цунайоши, стиснал писмото.

— Обещанието на един престъпник няма стойност — заяви Сано. — Някой, който е бил достатъчно злонамерен да отвлече почитаемата господарка Кейшо и да изколи целия й антураж, не би имал скрупули да не удържи на думата си към ваше превъзходителство, след като вече сте му дали онова, което е поискал от вас.

Токугава Цунайоши блъсна по подиума с юмрук вбесен, че някой можеше да се отнесе с него по такъв начин.

— Безобразие! — в следващия миг лицето му се сгърчи и той изхленчи: — Но те… ъ-ъ… ще убият майка ми, ако не екзекутирам Хошина сан.

Похитителят можеше наистина да убие всички заложнички, ако не изпълнеха исканията му, и Сано го знаеше; каквото и да стореха, можеха да загубят.

Настроението на шогуна за пореден път се промени рязко и този път той бе обзет от подозрение.

— Ти се опитваш да ме… ъ-ъ… объркаш — заяви той на Сано, а после се обърна към дворцовия управител: — Почвам да си мисля, че има някакъв… ъ-ъ… заговор да бъда принуден да пощадя Хошина и да обрека на гибел собствената си майка.

Янагисава неволно се напрегна, обладан от тревога, която обзе и Сано. Атмосферата в залата стана тягостна и зловеща. Отвън, зад отворените врати, слънцето се бе издигнало над заобикалящите градината постройки, но удължените стрехи на двореца препречваха слънчевите лъчи и залата за аудиенции тънеше в сянка.

— Няма заговор, в който аз да участвам, ваше превъзходителство — заяви Янагисава с глас, в който прозвучаха резки нотки. — Не съм си мръднал пръста да предотвратя екзекуцията на Хошина сан.

— Но седиш тук и… ъ-ъ… нямаш нищо против, че Сано сан ми говори против тази екзекуция — шогунът се изправи на крака тъй непохватно, че замалко щеше да се строполи върху Янагисава, който се отдръпна стреснат. — Да не мислиш, че не знам, че Хошина сан ти е любовник? Смяташ ли, че съм толкова глупав, та… ъ-ъ… да не предполагам, че искаш да го спасиш? — с присвити от обида и засегнато честолюбие очи шогунът се надвеси над Янагисава: — Ти, дето съм те обичал и съм ти се доверявал… ъ-ъ… кроиш зад гърба ми планове със Сано сан. Искате да ме измамите. Вашият замисъл представлява държавна измяна от най-възмутителните и вие ще бъдете наказани!

Крехкото му тяло се изду от гняв, а лицето му стана мораво. Преди Сано или Янагисава да успеят да реагират, шогунът изкрещя:

— Стражи! Отведете ги… ъ-ъ… на мястото за екзекуции. Нека умрат със своя… ъ-ъ… другар, когото ценят повече от мен.

Двама пазачи се устремиха към Сано, а други двама — към дворцовия управител. Щом ги хванаха, Сано съзря собствения си шок и ужас, отразени върху лицето на Янагисава. Години наред двамата успяваха да избегнат постоянно надвисналата над главите им смърт, която витаеше над всички в бакуфу, но явно късметът им се бе изчерпал. Обзет от паника, Сано почувства вкуса на смъртта и ужасното унижение от съзнанието, че шогунът го смята за предател. Хошина, все още в ръцете на стражите, изстена, сякаш бе осъзнал, че всичко е загубено.

— Решимостта ви е възхитителна, ваше превъзходителство, но трябва да ви обърна внимание, че допускате ужасна грешка — заяви Янагисава, докато стражите го дърпаха да се изправи на крака. Очите му искряха от негодувание, кожата му бе лъснала от пот; никога до този момент Сано не го бе виждал тъй уплашен.