Лора Роуланд - Суиши

Подигравката в усмивката на полицейския началник се превърна в триумф. Лицето на Янагисава остана безизразно. Сано си даде сметка, че тяхното най-силно оръжие срещу него бе собственото му разбиране за чест. Дори когато сърцето му се бунтуваше, самурайският му дух потискаше протеста му. Бремето, което трябваше да поеме, го накара да се поклони.

— Сега отиваме при шогуна — каза Янагисава.

Той взе от Сано писмото на похитителите, твърдо решен да стори онова, което току-що бе заявил — да остави нещата да следват своя ход. Мислите на Сано се впуснаха в трескава надпревара. Как можеше да спаси едновременно и Хошина, и Рейко?

Шогунът бе седнал на подиума в залата за аудиенции в двореца, стискайки в хилавите си ръце писмото с исканията на похитителите. Главата му се поклащаше, устните му помръдваха, но не издаваха звук, а лицето му бе навъсено от съсредоточеността, с която четеше колоните от йероглифи. В залата цареше пълно мълчание.

Коленичил под подиума от лявата страна на Токугава Цунайоши, Сано почувства как сърцето му заби учестено, а стомахът му се сви, макар че лицето му бе застинало в стоическо самообладание. Докато мислено си повтаряше какво трябваше да каже, наблюдаваше полицейския началник, който бе коленичил близо до него.

Хошина бе облякъл копринено кимоно, панталони и туника в различни нюанси на зелено. Потта му вече бе избила във влажни петна по дрехите. Неспособен да седи мирно, той непрестанно местеше поглед от шогуна към Сано, от стражите, застанали покрай стените, към детективите на сосакан сама, коленичили в дъното на помещението, и после към Янагисава.

Дворцовият управител седеше отдясно на шогуна, а надменната му сдържаност бе като щит между него и всички останали. Сано се дивеше на самообладанието му, защото самият той не би останал тъй спокоен, ако зависеше от врага си, за да спаси своя любим.

— Каква е тази странна поема за… ъ-ъ… удавницата и за краля дракон? — попита шогунът озадачен. — И какво общо има с… ъ-ъ… похищението?

Никой не отговори. Всички чакаха, докато прочете искането за откуп.

— А-а! — Токугава Цунайоши повдигна вежди изненадано, а после в очите му просветна разбиране, което озари лицето му. Вдигна поглед от листа и възкликна: — Сега вече мога да спася майка си!

Той се обърна към Хошина:

— Ти ми… ъ-ъ… служи добре и е жалко, че трябва да… те пожертвам. Но пък ще бъдеш удостоен с… ъ-ъ… върховната чест да умреш, изпълнявайки своя дълг.

Хошина преглътна; адамовата му ябълка подскочи — цялото му мъжество, за което бе претендирал на думи, го бе изоставило. Сано бе очаквал Токугава Цунайоши да приеме исканията на похитителите, но въпреки това бе учуден, че шогунът проявяваше такова грубо незачитане спрямо Хошина, макар че, естествено, върховният господар не бе длъжен с нищо на своите васали. Сано си даде сметка, че никакви призиви към шогуна за проява на състрадание нямаше да спасят полицейския началник.

Токугава Цунайоши даде знак на стражите си:

— Незабавно отведете Хошина на мястото за екзекуции. След като… ъ-ъ… умре, поставете трупа му и отсечената глава в основите на моста Нихонбаши с надпис, който… го заклеймява като убиец!

Четирима пазачи тръгнаха към Хошина. Той впери поглед в Сано с настоятелност, която изискваше от него да изпълни обещанието си. Янагисава наблюдаваше сцената с хладна сдържаност. Това бе последната възможност на Сано да се откаже от думата си, да не стори нищо и да остави Хошина да умре; но честта и мъдростта се оказаха по-силни от този егоистичен порив.

— Ваше превъзходителство, моля ви, почакайте! — каза Сано с глас, изпълнен с противоречиви чувства.

Вниманието на всички присъстващи се насочи към него. Шогунът го изгледа с изненада.

— Какво има да чакам? — попита той. — Колкото по-бързо… ъ-ъ… екзекутирам полицейския началник, толкова по-скоро похитителите ще върнат майка ми у дома.

— Не непременно, ваше превъзходителство — отбеляза Сано.

Пазачите сграбчиха Хошина и насила го изправиха на крака. Той се съпротивяваше, мускулите му се напрегнаха, а лицето му се сгърчи в гримаса на ужас. С ръце на кръста, свити в юмруци, шогунът се надвеси над Сано.

— Как смееш да ми се месиш? — попита той рязко. — Нима си толкова… ъ-ъ… подъл към мен, че би… ъ-ъ… защитил Хошина сан за сметка на майка ми? — страните му пламтяха от гняв. — Или искаш да… ъ-ъ… се присъединиш към него и да се озовете заедно на мястото за екзекуции?