Лора Роуланд - Суиши

— Струва ми се, че това е… ъ-ъ… добър план — каза шогунът успокоен.

Хошина се прокашля:

— В такъв случай мога ли да бъда освободен, ваше превъзходителство? — гласът му звучеше несигурно, а лицето му бе пребледняло.

Шогунът кимна, но Сано каза бързо:

— Не… Трябва да го затворите и да обявите публично, че го осъждате на смърт. Похитителите ще чуят вестта и ще решат, че ще изпълните исканията им. Колкото по-дълго смятат така, с толкова повече време ще разполагаме, за да спасим господарката Кейшо.

Освен това Сано не можеше да остави Хошина на свобода, защото той можеше да се уплаши и да избяга. Хошина бе гаранция и за оцеляването на Рейко, ето защо Сано държеше той да е под строго наблюдение.

— Много добре — каза шогунът и се обърна към стражите: — Поставете Хошина сан под… ъ-ъ… домашен арест.

Докато стражите извеждаха Хошина от залата, той хвърли гневен поглед към Сано — явно смяташе, че сосакан сама е бил длъжен да се справи по-добре. Не изрази признателност към него, че му бе спасил живота, нито облекчение, че шогунът го бе пощадил. Шогунът се обърна към Сано и Янагисава:

— Ще обявя, че Хошина сан ще бъде екзекутиран след… ъ-ъ… седмица — критичният момент го бе подтикнал и към проявата на тъй рядката за него решителност и категоричност. — Това е времето, с което… ъ-ъ… разполагате, за да спасите майка ми.

— Да, ваше превъзходителство — отвърнаха в един глас Сано и Янагисава.

Макар че моментът на най-голямата опасност и за двамата бе преминал, Сано предугаждаше рисковете в плана, който бе успял да прокара пред своя господар. Кожата му бе лепкава, чувстваше ръцете и нозете си като са буци лед, а стомахът му бе тъй свит, че му се гадеше.

— Ако не се справите дотогава, Хошина сан ще умре — погледът на шогуна потъмня от заплахата, която звучеше в гласа му. — А ако сте ми дали погрешен съвет и майка ми умре, аз… ъ-ъ… ще екзекутирам и двама ви!

— Да, ваше превъзходителство — отвърна Янагисава смирено.

Безмълвен, Сано само кимна с усилие, защото, опиташе ли се да каже още нещо, щеше да повърне ужаса, с който го изпълваше съзнанието, че ако е сбъркал в съвета си към шогуна, той не само обричаше себе си, но и подпечатваше унищожението на Рейко.

Слънчева светлина заля лицето на Рейко и проникна през затворените й клепачи. Внезапно изтръгната от съня, тя осъзна, че седи облегната на стената на техния затвор, държейки счупената дъска в скута си. Утринните слънчеви лъчи се процеждаха през капаците на прозорците и процепите на тавана и се смесваха с прашния въздух в помещението. Рейко се изправи рязко. Бе възнамерявала да стои нащрек и да чака похитителите, но по някое време през нощта бе задрямала. Бързо отиде до Мидори, Кейшо и госпожа Янагисава, които лежаха неподвижно, потънали в дълбок сън.

— Събудете се — подкани ги тя припряно и взе да ги разтърсва поред. Жените се размърдаха стенейки, и щом се посъвзеха, Рейко им каза: — Похитителите могат да дойдат всеки момент. Трябва да се подготвим.

Разнесе се рязък стържещ звук от отварянето на долната врата, който отекна през пода. Всички скочиха на крака.

— Идват! — извика Мидори.

Рейко посочи на Кейшо и Мидори един отдалечен ъгъл.

— Седнете там! По-бързо!

Те се подчиниха. Рейко настани госпожа Янагисава до стената точно срещу вратата. Лицето на жената все още издаваше следите от доскорошния сън, а движенията й бяха мудни.

— Помните ли какво трябва да направите? — попита Рейко тревожно.

Колебливото кимване от страна на госпожа Янагисава бе твърде неубедително, за да вдъхне на Рейко нужната увереност, но тя побърза да заеме собственото си място зад вратата. Стисна дъската в две ръце и я вдигна като тояга. Всички зачакаха напрегнато. Откъм стълбите се разнесе тропот от тежки стъпки. По шума Рейко заключи, че този път идваха само двама мъже. Зарадва се, защото, колкото по-малко бяха, толкова по-големи ставаха шансовете й за успех.

Стъпките продължиха да се изкачват. Отвън на покрива гукаха гълъби и трескаво пърхаха с крила. Тихият плисък на вълните някъде долу отброяваше всеки изтекъл миг. Изведнъж госпожа Янагисава промълви:

— Рейко сан?

— Какво? — попита Рейко тревожно, обезпокоена, че жената я заговаря в такъв критичен момент.

— Вчера, когато казахте, че според вас съпругът ми ме обича… Наистина ли го мислехте? — госпожа Янагисава гледаше Рейко с такава настоятелност, все едно отговорът й бе единственото, което имаше значение.