Лора Роуланд - Суиши

Маруме и Фукида стояха на пътя редом с него. Оглеждаха околността, а от перифериите на широкополите им шапки се стичаха струйки вода.

— Човек не би предположил, че тук се е случило нещо — каза Маруме.

— Служителите от пътната охрана са прибрали труповете и останките — Хирата огледа пътя, който бе разчистен от отломките и засипан с нов пясък.

— А бурята е разнесла онова, което са пропуснали — добави Фукида.

Тримата наблюдаваха безмълвно как дъждът се сипеше по пясъка и бавно размиваше следите от стъпки и конски копита.

— Няма начин похитителите да не са оставили някаква улика — заяви Хирата. — Просто трябва да я открием.

Той отправи поглед към високите кедрови дървета в гората и към старите, изградени от отделни пластове скали. Представи си множество безлики нападатели в смъртоносна битка с войници, видя как размахват мечове и посичат слуги и жени. Картината в съзнанието му се обагри от плиснала кръв и вихрено движение на неясни сенки. Тъмната аура на насилието се излъчваше от всяко листо, камък и песъчинка. Хирата долови мирис на смърт. Имаше усещането, че чува звън на стоманени остриета, ужасените писъци на жертвите и отчаяния глас на Мидори, която го викаше по име.

— Сигурно жените са били завързани и със запушени уста, за да не им попречат да избягат или да ги издадат със силен шум — предположи Хирата, като затвори съзнанието си за връхлитащия го ужас.

Тримата завързаха конете си на едно дърво край пътя, скрито от погледите на евентуални пътници. Обходиха участъка от гората, който вървеше успоредно на Токайдо, и постепенно се отдалечиха от мястото на нападението. Дъждът плющеше в мрака под кедрите. Отъпкани храсти и изпочупени клони недвусмислено подсказваха, че тук са тичали хора и се е водило сражение. Ръждивочервени кървави петна по окапалите листа, скрити под дърветата, бележеха местата, където са лежали покосени тела. Хирата намери потънал в калта сандал, най-вероятно загубен от някой от бягащите от антуража на Кейшо. Фукида попадна на сламена шапка, а Маруме вдигна самотен меч с гравиран на дръжката герб на Токугава. Острието бе почнало вече да ръждясва.

— Ако е имало останки, които пътната охрана не е прибрала, то най-вероятно са ги отнесли местните селяни — заключи Фукида.

Гората изглеждаше потънала в неестествен покой, сякаш я обитаваха духовете на мъртвите. Внезапно тишината бе нарушена от шум, подобен на плющене. Сърцето на Хирата подскочи; той и другарите му изтръпнаха. Тримата вдигнаха поглед, а ръцете им мигом посегнаха към мечовете. Огромен черен гарван, размахал криле, се устреми нагоре и изчезна в забуленото от мъгла небе. Мъжете си отдъхнаха с облекчение и възобновиха диренето на следи, оставени от похитителите. На петдесетина стъпки навътре от пътя гората изглеждаше непокътната. Хирата и другарите му се разделиха, като всеки внимателно оглеждаше дърветата и земята наоколо. Високо над главите им листата потрепваха от трополящите по тях капки дъжд. Хирата усети неистов копнеж по Мидори и едновременно с това сърцето му бе сковано от ужас. Смъденето в носа и дращенето в гърлото му предвещаваха настинка. Той се спря, за да кихне, и чу вика на Фукида, скрит някъде между дърветата.

— Насам!

Хирата и Маруме побързаха към него. Фукида посочи към ивица изпотъпкан листак, който водеше встрани от пътя. Хирата не смееше да се надява прекалено, но пулсът му се ускори от възбуда. Бяха направили двайсетина крачки покрай изпочупените стръкове и млади храсти, когато се натъкнаха на разхвърляни по пътеката клони. Целите в листа, изпотъпкани и изпочупени, те явно бяха отсечени с метално острие. Хирата погледна по-нататък и видя отрязани клони на храст, препречили пътеката. Отвъд се виждаше още слегнат листак.

— Някой е проправял пътека тук — заключи той.

Побърза напред, като внимателно оглеждаше земята. Детективите му го следваха. Хирата зърна нечии следи от стъпки по голата земя, както и смачкани, започнали да гният гъби. Още срязани клони бележеха местата, където някой бе преминавал и посичал увиснали клони. Изведнъж забеляза малък блестящ предмет с неравна форма. Вдигна го и установи, че държи женски сандал с копринена каишка и масивна подметка, покрита с червен лак.

— Трябва да е на Мидори, Рейко, господарката Кейшо или госпожа Янагисава — каза Хирата обнадежден. — Сигурно някоя от тях го е изпуснала, докато похитителите са ги пренасяли оттук.

Тримата отново се впуснаха да претърсват гората. По-нататък по същата прокарана пътека намериха няколко черни косъма, закачили се на един ствол, сякаш кората бе оскубала някоя от преминаващите жени. Нисък храст бе окичен с късче синя везана коприна. Хирата почувства, че почва да го тресе, болката в гърлото се засили, но въодушевлението му вдъхваше сили. Всеки знак го убеждаваше, че следва пътя, по който бяха минали похитителите… докато при една отвесна скала просеката внезапно секна.