Лора Роуланд - Суиши

Хошина се обърна към дворцовите служители:

— Оставете ни сами! — нареди той, раздразнен, че бяха дошли да зяпат Суйрен в момент, когато той самият имаше с нея важна работа. — Вие също — отпрати и прислужниците, а после с жест подкани магьосницата и свещеника да се отдалечат. — И по-тихо!

Скоро след това остана само с хората си, двамата капитани от пътния патрул, доктор Китано и неговите помощници. Докато свещеникът и магьосницата продължаваха тихо да извършват своя ритуал в един ъгъл, Хошина коленичи до Суйрен. Тя лежеше неподвижно, явно безчувствена към околния свят. Дъхът й едва чуто свистеше през полуотворените й напукани устни. Хошина се навъси обезпокоен и попита:

— Спи ли?

— В безсъзнание е — отвърна лекарят.

Вестта разочарова Хошина. Той се обърна към капитаните от пътния патрул:

— Вие ли я докарахте в Едо?

— Да, почитаеми полицейски началнико — отвърнаха в един глас капитаните, яки мъже с остри черти, които се потяха в доспехите си. — Откога е в това състояние? — попита Хошина.

— Откакто сме я открили след клането — отвърна единият от тях.

— Опишете ми точно как я намерихте — заповяда Хошина.

— Оглеждахме телата, за да видим дали няма оцелели — взе да обяснява другият капитан. — Мислехме, че е мъртва. Цялата беше в кръв и не помръдваше. — Но после я чухме да стене. Бързо я откарахме до пътническа станция Одавара. Местният лекар там й оказа първа помощ — продължи първият капитан. — Предупреди ни, че е твърде зле, за да пътува, но началниците ни наредиха да я върнем в Едо. Страхувахме се, че ще умре по пътя…

Хошина се бе надявал, че един бърз и кратък разговор с очевидката ще му разкрие самоличността на похитителите. Разочарован, той се обърна към доктор Китано:

— Какви са раните й?

— Точно се канех да я прегледам.

Доктор Китано внимателно разви превръзката от главата на Суйрен и откри огромна морава рана над дясното й слепоочие. Косите й на това място бяха остригани. Лекарят се смръщи и отново закри раната. После отгърна платното, с което бе завита Суйрен, и разтвори бялото памучно кимоно, с което бе облечена. Друга бяла превръзка бе увита около корема й. Доктор Китано я смъкна. Отдолу се показа порезна рана, която почваше от левия край на гръдния й кош и стигаше до пъпа й. Покрита с коричка засъхнала кръв и зашита с конски косми, раната сълзеше, отделяйки жълтеникава течност. Хошина потръпна; доктор Китано се навъси още повече. Суйрен дори не помръдна.

— Много тежка рана от меч — отбеляза лекарят. — Раната на главата също е опасна.

Доктор Китано докосна кожата около хлътналите очи на Суйрен, повдигна клепачите й и се взря в мътните безжизнени зеници, прилагайки древен похват от китайската медицина. Опипа с пръсти страните й, разтърка сухите й, крехки на вид коси и стисна леко врата й. Отвори устата й, разкривайки бледи венци и език, след което подуши въздуха около лицето й. Накрая сключи пръсти около едната й китка, а след това и около другата. Тамбурината на магьосницата отмерваше времето, което се точеше мъчително. Доктор Китано измери пулса на няколко определени места, съответстващи на различните вътрешни органи. Щом свърши, покри тялото на прислужничката и вдигна към Хошина изпълнен с тревога поглед.

— Страда от прекомерна загуба на кръв, телесна течност и ки — жизнена енергия — съобщи той. — Освен това има загнояване и вътрешен възпалителен процес.

— Можеш ли да я излекуваш? — попита Хошина.

— Ще сторя всичко, което ми е по силите — отвърна докторът, — но ще е цяло чудо, ако оцелее.

Хошина обхвана с ръка брадичката си и впери мрачен поглед в Суйрен; наоколо продължаваха да се носят приглушени звуци на тамбурина и припяването на свещеника. Прислужничката представляваше шанс за спасяването на Кейшо и за стабилизирането на позициите на Янагисава в двора, при това за достатъчно дълъг период, в който шогунът да обяви Йоритомо за свой наследник. Но Хошина имаше и други, лични причини да желае възстановяването на Суйрен.

Ако успееше да изтръгне от нея някаква информация, с която да го отведе до похитителите, щеше да спечели признанието и благодарността на шогуна за себе си. Бакуфу щяха да бъдат принудени да го приемат като самостоятелен авторитет, а не просто като любовника на Янагисава. И тогава дворцовият управител щеше да се види принуден да се отнася към него с уважението, за което полицейският началник винаги бе копнял, а не вечно да го подлага на унижения.