Лора Роуланд - Суиши

Онемели и стъписани, Хирата и детективите му се втренчиха в скалната преграда. Леден вятър биеше в лицата им и ги обгръщаше с влажна мъгла.

— Не е възможно похитителите да са се изкатерили оттук, било то със или без жените — отбеляза Маруме.

— Но просеката свършва — заяви Фукида, като обхождаше в дъга все по-голям отрязък от гората в подножието на скалата.

Внезапно прозрение ужаси Хирата.

— Похитителите са прокарали тази просека нарочно, за да объркат евентуалните преследвачи. Стигнали са дотук, където пътеката свършва, и после пак по нея са се върнали обратно. Останал без дъх от изтощение и гняв, той възкликна: — Най-старият номер в историята. А аз се хванах! — Хирата изруга похитителите и собствената си наивност и в изблик на ярост срита скалата.

— Нямаше как да знаем, че е фалшива следа — успокои го Маруме.

— А и трябваше да минем по просеката, защото иначе нямаше как да разберем дали няма да ни отведе до жените — добави Фукида.

Без да обръща внимание на утешенията им, Хирата тръгна напосоки:

— Какво чакате? Да продължаваме диренето!

Детективите се втурнаха след него, хванаха го за ръцете и го спряха.

— Става твърде тъмно — каза Фукида — Скоро няма да виждаме нищо. Трябва да се върнем на главния път, да приберем конете и да потърсим място за пренощуване.

— Пуснете ме! — бесен, Хирата се опита да се отскубне от другарите си. — Трябва да открия Мидори!

— Ако продължим да вървим, след като падне нощта, само ще се загубим — изтъкна Маруме. — Сосакан сама ще трябва да праща хора да ни издирват. А това няма да е добре нито за жена ви, нито за приятелките й. Трябва да изчакаме утрото.

Хирата не можеше да понесе мисълта да спре издирването дори и за миг, камо ли за цяла нощ. А в това време Мидори бе незнайно къде, оставена на милостта на убийци, които според него бяха наети от обезумелия баща. При все това бе принуден да признае, че Маруме и Фукида имаха право. Той тръгна с неохота обратно към Токайдо.

— Ще яздим до пътническа станция Одавара и ще отседнем в някоя странноприемница — каза той. — Можем да разпитаме из града, ако някой е чул или видял нещо, което може да ни е от полза в издирването на похитителите.

Лечебницата в крепостта Едо се намираше в уединен район в подножието на хълма, достатъчно далеч, от двореца, за да предпази двора от духовете на болестите и от скверността на смъртта. Във вътрешността на сивата едноетажна постройка, отделена с дъсчена ограда и високи борове, лекарите на Токугава се грижеха за обитателите на крепостта, покосени от тежки болести или рани. В параклиса до вратата имаше камък, нарочен за шинтоистките божества, покровителстващи болните. Пред него гореше пречистващ огън. Свещено, изплетено от слама въже ограждаше приношенията от храна и пиене и един украсен с хартиени ивици и кичур женски коси жезъл, предназначен да прогонва демоните.

Придружаван от двама свои васали, полицейският началник Хошина влезе в болничното помещение. В единия край лекари стажанти наглеждаха билковите отвари, които къкреха в гърнета на огнището. Преградите, обикновено разделящи вътрешността на малки стаи, сега бяха изтикани до стените, за да отворят място за множеството дворцови служители, които се бяха събрали в лечебницата. Отстрани се суетяха слугини и прислужници. Тревожни разговори се смесваха с припяване и ритмичен звън на камбани. Пламтящият огън бе сгорещил помещението, а въздухът бе наситен с мирис на билки и лекове.

— Пуснете ме да мина! — нареди на тълпата Хошина.

Хората отстъпиха встрани и сториха път на полицейския началник, свеждайки глава в почтителен поклон. Положена на футон върху застлания с татами под насред тълпата, лежеше млада жена. Тялото й бе покрито с бяло платно, а главата й бе омотана с бяла превръзка. Лицето й с изпъкнали скули бе смъртнобледо, а спуснатите й клепачи бяха морави. До главата й една възрастна магьосница в бяла роба барабанеше с пръсти по тамбурина, призовавайки духовете целители, а в това време един свещеник редеше магически слова и размахваше меч, за да прогони злото. В нозете й бяха клекнали двама капитани от пътния патрул. Доктор Китано, главният лекар на двореца, бе коленичил до лежащата жена.

— Това ли е Суйрен, личната прислужничка на господарката Кейшо, оцеляла след похищението? — обърна се Хошина към лекаря.

— Да, почитаеми полицейски началнико Хошина — отвърна доктор Китано. Той имаше осеяно с бръчки интелигентно лице и рехави сиви коси, събрани на кок на тила му. Беше облечен в характерната за професията му синя престилка.