Лора Роуланд - Суиши

— Добре ли сте?

— Не, онзи ми счупи китката — изръмжа дрезгаво Кейшо и протегна ръка към Рейко, за да й я огледа.

— Започва да се подува — Рейко внимателно опипваше ставата под осеяната със старчески петна плът, — но мисля, че само е изкълчена.

Тя откъсна ивица плат от пояса си и овърза китката на Кейшо.

— Един ден този звяр горчиво ще съжалява, че ме е наранил — продължаваше да фучи Кейшо.

— Дотогава може би е по-добре да не го ядосвате повече — каза Рейко с вежливост и такт, които прикриваха собствения й гняв към Кейшо. Тя бе длъжна да защитава майката на шогуна, но възрастната жена твърде глупаво поставяше на изпитание благоразумието. — Той е опасен, можеше да убие всички ни.

Кейшо се намуси, без да изпитва каквито и да било угризения, но Рейко бе обзета от жалост, която охлади гнева й. Близо петдесет години, откакто бе родила шогуна, Кейшо бе глезена от всички и нито за миг не й се бе налагало да се опита да се владее. Нямаше защо да очаква, че ще се промени точно сега. Рейко въздъхна и събра храната.

— По-добре да хапнем — каза тя, докато раздаваше изцапаните зеленчуци и мочи. — Трябва да пазим силите си.

Кейшо прие своя дял с неохота, но Мидори поклати глава:

— Толкова ми е зле на стомаха, че не мога.

— Опитай — настоя Рейко. — Може да се почувстваш по-добре.

Докато седяха и дъвчеха мрачно, Рейко разсъждаваше над току-що отминалия инцидент. Петимата похитители приличаха на хора, които притежаваха по-скоро физическа сила, отколкото разум. Фактът, че бяха донесли храна, означаваше, че пленничките им трябваха живи. Щяха да дойдат отново и следващия път може би Рейко щеше да успее да ги надхитри и да намери начин за бягство.

Макар че тези мисли й вдъхнаха надежда, други я изпълваха с тревога. Дали мъжете, които бе видяла, работеха за някой друг и този някой бе истинският поръчител на похищението, който възнамеряваше да убие нея и спътничките й, след като му помогнеха да постигне целта си, каквато и да бе тя? Още колко мъже стояха на пост около затвора им? А и само с ума си Рейко не можеше да си съперничи със стоманените остриета.

Младата жена изпита такова отчаяние и безпомощност, че едва се сдържа да не избухне в сълзи. Но бе твърдо решена да намери начин за бягство, затова трябваше да се възползва максимално от ситуацията. Свърши да се храни, след което претърси щателно помещението за нещо, което би могла да използва като оръжие. Огледа внимателно ведрата за храна и отпадъци. Бяха твърде слаби и предлагаха ограничени възможности. Похитителите никога нямаше да им оставят някоя вещ, която в следващ момент биха могли да използват срещу тях. Рейко мушна пръсти в процепите на пода и се опита да откове някоя дъска, но успя да откърти само тресчици, които не й вършеха работа.

Отчаяна, вдигна поглед към тавана. Докато оглеждаше дебелите греди, в главата й се оформи план. Обзе я надежда, но си даде сметка, че ще се нуждае от помощ. Отправи поглед към спътничките си. Подмина Мидори и Кейшо — последната бе твърде безразсъдна, а двете — твърде слаби физически — и се спря на госпожа Янагисава. Ето съучастницата, от която се нуждаеше… само да успееше да я извади от транса, в който бе изпаднала.

Рейко коленичи до нея и се взря в безжизнените незрящи очи.

— Госпожо Янагисава, чувате ли ме?

Скрит в една от наблюдателните кули върху стената на собственото си имение в крепостта Едо, дворцовият управител Янагисава гледаше през прозореца отвъд градината под себе си. Една пролука в огряната от слънце зеленина откриваше гледка към личните помещения на шогуна на около стотина крачки по-нататък. Подпрян на възглавници, Токугава Цунайоши седеше на сенчестата веранда, а лекари в тъмносини престилки се суетяха около него и му даваха лекарства. Тревожният тон на разговора им достигаше до Янагисава, който вече знаеше, че шогунът, твърде разстроен от отвличането на майка му, бе легнал болен предишната нощ. Самият Янагисава бе прекарал безсънни часове, разсъждавайки над последиците, които извършеното престъпление щеше да има лично за него. Внезапно долови, че някой долу се приближава по стената. Надзърна през вратата и видя полицейския началник Хошина.

Хошина влезе в наблюдателната кула и застана на прозореца до Янагисава.

— Направил съм нужното и войниците ни са готови във всеки един момент, когато решим, да поемат на спасителна мисия — съобщи той. — Освен това съм наредил на всички свои офицери да обходят Едо за информация, свързана с похищението.