Лора Роуланд - Суиши

— Ох! — възкликна Мидори внезапно и седна в завивките си, озъртайки се с подути, ококорени от изненада очи.

— Какво има? — Рейко побърза да коленичи до нея.

— Нищо. Просто бебето ми току-що помръдна — Мидори се засмя от радост. — Добре е!

— Слава на божествата! — възкликна Рейко, изпълнена с облекчение.

Тялото на Мидори се стегна; тя изстена и в отговор на въпросителния поглед на Рейко отвърна:

— Току-що имах контракция.

— Което означава, че бебето вече е на път — обади се господарката Кейшо, кимайки мъдро.

Мидори сви тревожно устни. Рейко осъзна надвисналата нова грижа. Ами ако родилните болки връхлетят Мидори тук? Това, че самата Рейко бе родила дете, не я правеше веща акушерка. Ако нещо се объркаше, нямаше да знае какво да стори. Кой би могъл да помогне на Мидори? Рейко се замисли за Кейшо. Когато някой в двореца се разболееше или наранеше, майката на шогуна изпадаше в паника; на нея й призляваше само при вида на някой страдащ. Едва ли щеше да бъде от помощ при евентуално раждане. Рейко отправи поглед към госпожа Янагисава… и си даде сметка, че от часове тя нито бе помръдвала, нито бе издала звук.

— Госпожо Янагисава? — повика я тя.

Тъй като не получи отговор, Рейко я хвана за рамото и внимателно я разтърси. Госпожа Янагисава се обърна към нея отпусната и вяла. Полуотворените й очи се бяха втренчили в празното пространство. Тенът на лицето й бе посивял, а на полуотворените й влажни от слюнка устни бе кацнала муха. Тя дори не трепна.

— Госпожо Янагисава, събудете се! — изрече настоятелно Рейко, макар че гласът й трепереше от сграбчилата я нова тревога.

Жената нито помръдна, нито отговори. Рейко докосна ръцете й. Бяха сковани и леденостудени. Господарката Кейшо се примъкна до Рейко.

— Мъртва ли е? — попита тя, втренчвайки се с тръпнещо благоговение в госпожа Янагисава.

Колкото и да ненавиждаше госпожа Янагисава и да се страхуваше от нея, Рейко не желаеше смъртта й. Тя бе изпълнена с възмущение, когато престъпници отнемаха човешки живот, а госпожа Янагисава бе майка на слабоумна дъщеря, която се нуждаеше от нея. Освен това се чувстваше отговорна за съпругата на дворцовия управител, тъй като жената бе включена в това злочесто пътуване заради нея. Ако не бе приятелството им, господарката Кейшо едва ли щеше да покани госпожа Янагисава. Рейко усети, че я обземат ужас и чувство за вина.

— Не, моля ви, не! — възкликна тя, разтърси госпожа Янагисава, плесна я по бузите и я извика няколко пъти по име.

— В капан сме заедно с един труп — изстена Кейшо.

— Духовете ни ще бъдат осквернени от близостта на смъртта. Призракът й ще ни обсеби! — с бързи стъпки тя се оттегли в отсрещния край на стаята, коленичи, затвори очи и започна да припява молитви.

— Ох, Рейко сан, какво ще правим сега? — изплака Мидори, обгърнала е ръце корема си, сякаш да го предпази от мъртвата.

Рейко изпита желание да смъмри Кейшо, че бе изплашила Мидори, но вместо това се взря по-внимателно в госпожа Янагисава. Дали не беше ранена по време на похищението? Можеше ли да я върне към живота? Тя разтвори кимоното й. Огледа бледото й тяло с плоски гърди и силни нозе, после провери гърба й, но не откри никакви рани или кръв, нито някакви синини, само следите от въжето, с което я бяха вързали. Освен това тялото й бе още топло. Рейко доближи ухо до гърдите й и долови ударите на сърцето й, съвсем слаби и бавни.

— Жива е! — възкликна тя. Мидори въздъхна с облекчение, а Кейшо престана да се моли; тревогата на Рейко обаче си остана; тя загърна кимоното на госпожа Янагисава. — Изглежда, е изпаднала в транс. Мисля, че просто не може да понесе случилото се и се е оттеглила от света.

— Блазе й. Сега няма да страда заедно с нас — нацупи се Кейшо. — Пък и бездруго за какво ни е?

Рейко изобщо не бе допускала, че можеше някога да изпита нужда от госпожа Янагисава. Струваше й се, че отдръпването на така наречената й приятелка можеше да й донесе единствено облекчение, но ето че сега бе на друго мнение. Госпожа Янагисава можеше да й помогне да се справи с Кейшо и Мидори. Отчаяна, Рейко мислено се запита какви ли други нещастия криеше бъдещето.

В гората отвън се разнесе внезапен шум. Изпукаха клони; зашумоляха листа. Рейко, Мидори и Кейшо замръзнаха, сковани от напрежение, и притаиха дъх.

— Някой идва — прошепна Мидори.

Някъде долу, далеч под тях, изскърца и се отвори врата. Нагоре по стълбата се разнесоха стъпки. Рейко се вслуша в тежкия, застъпващ се ритъм на изкачващи се нозе, който й подсказа, че приближават няколко души. Тропотът ставаше все по-силен и жените коленичиха, сгушени една в друга. Сърцето на Рейко заблъска в гърдите й, изпълнено със зловещо предчувствие. Стъпките се затътриха и спряха пред тяхната врата. Жените впериха поглед в нея безмълвни и вцепенени от ужас. Желязо застърга о желязо, докато някой от другата страна дърпаше резетата. После вратата бавно се отвори навън. В пролуката се показа отрязък от мъжко лице. Окото огледа затворничките с явна враждебност. Вратата се отвори по-широко и мъжът се вмъкна в стаята, размахвайки заплашително дълъг меч.