Лора Роуланд - Суиши

— Моля ви, господарю, не ме наранявайте! — извика старецът.

— Няма, ако ми кажеш къде е храмът на „Черния лотос“ — отвърна Сано.

— Ами че аз не знам!

Собственикът избухна в нервен кикот, който премина в писък, когато Сано измъкна меча си от ножницата.

— Къде е храмът? — попита настоятелно той.

Изпитваше срам, че му се налага да сплашва безпомощен възрастен човек, макар че жертвата му съдействаше на „Черния лотос“ — престъпление, което се наказваше със смърт. Но похищението недвусмислено показваше на Сано, че принципите му си имаха граници. Бе готов да направи всичко, за да открие кой бе отвлякъл Рейко, а спасяването на майката на господаря му превъзхождаше по важност личните идеали.

— Добре… Ще ви кажа. Намира се в чайната до параклиса Инари, в северния край на зеленчуковия пазар Канда — после собственикът довърши умолително: — Моля ви, не ме убивайте!

Сано прибра меча си в ножницата. Детектив Иноуе разхлаби хватката си и старецът въздъхна с облекчение.

— Хубаво ме чуй какво ще ти кажа — заяви Сано на възрастния човек. — Продължаваш да си работиш както досега. Нито дума на приятелите ти от „Черния лотос“ за разговора. Ясен ли съм?

Старецът се сви смирено.

— Да, господарю.

— Детектив Араи ще остане тук и ще те държи под око, за да сме сигурни, че ще изпълниш нареждането ми — добави Сано и се обърна към Араи: — Арестувай всеки, който дойде да пита къде се намира храмът.

— Слушам, сосакан сама — отвърна детективът, макар че очевидно се питаше колко ли размирници можеха да се появят и дали щеше да успее да се справи с всичките без чужда помощ.

— Ще ти пратя хора за подкрепление колкото се може по-скоро — обеща Сано. Внезапно детективският корпус му се стори по-малък от обикновено и съвсем недостатъчен, за да успее да хване в мрежата „Черния лотос“. — А ние с детектив Иноуе трябва да открием този храм.

Чайната се намираше насред ред запуснати ниски постройки, над които се извисяваше портата на светилището, посветено на Инари — шинтоисткия бог на ориза. Гонгът биеше, от портата се стичаха селяни. Сано и детектив Иноуе завързаха конете си на един близък стълб. Слънцето се издигаше все по-високо към пладне, сенките се отдръпваха, а уличните кучета лежаха под стрехите, дишайки тежко.

Сано даде знак на Иноуе да изчака и се отправи към плъзгащата се врата, която бе оставена отворена само колкото през нея да се промъкне човек. Опря гръб в стената на постройката и извръщайки глава, надникна в малко помещение, необзаведено и празно, в дъното на което се виждаше затворена врата. Той повика с жест Иноуе, който се промъкна след него в чайната. Двамата опряха ухо на вратата и доловиха слаби гласове, които припяваха. Сано усети, че сърцето му заби учестено както от вълнение, така и от тревога, защото бе сигурен, че е попаднал на ритуална церемония на „Черния лотос“. Измъкна меча си, уверен, че свещениците, сестрите и поклонниците от сектата щяха да се сражават до смърт и нямаше да допуснат да бъдат заловени. После кимна на Иноуе.

Детективът успя да отвори вратата, след като я бе напънал с всичка сила, докато поддаде и се открехна с тежко скърцане на дърво. Сано изкрещя:

— Не мърдайте! В името на шогуна ви заповядвам да се предадете!

Двамата с Иноуе се втурнаха в дълго тясно помещение. От дебелите греди на тавана висяха незапалени фенери, които се полюшваха. При стената в отсрещния край имаше маса, върху която бяха поставени запалени свещи. Пространството пред олтара, където трябваше да коленичат поклонници, бе празно. Сано се закова намясто и отпусна меч, слисан от очакващото ги разочарование. Но припяването продължи и сега вече звучеше по-силно. Двамата с Иноуе се смръщиха озадачени. После погледът на Сано бе привлечен от тънък отвесен правоъгълник от слънчева светлина на ръба на задната врата. Двамата с Иноуе се спуснаха към нея, отвориха я рязко и погледнаха навън.

До отсрещната къща на пустата уличка бяха клекнали в кръг четири момиченца и си пееха, потънали в някаква детска игра. Сано и Иноуе поклатиха глава. Унил от поредното разочарование, Сано изрече очевидното:

— Членовете на сектата са напуснали и този храм.

Членовете на „Черния лотос“ притежаваха някаква свръхестествена способност да предусещат наближаващата опасност и да се измъкват точно навреме. Сано вече си представяше дългите часове на преследване. И още по-лошо — не разполагаше с доказателства, че диренето ще го отведе до Рейко. Разчиташе единствено на думата на един престъпник… и на собствените си инстинкти, които също можеха да го подведат жестоко. Може би бе убеден във вината на „Черния лотос“, защото не можеше да понесе мисълта, че просто си губеше времето, докато пристигнеше писмото с исканията на похитителите. При все това предпочиташе да се вкопчи в това свое убеждение, вместо да признаеше собственото си безсилие.