Лора Роуланд - Суиши

Сано и двамата му детективи яхнаха конете и се отправиха към административния квартал Хибия, южно от крепостта Едо, където бащата на Рейко служеше като един от двамата магистрати, които отговаряха за поддържане на законността и реда в големия град. Кирпичени стени ограждаха наполовина дървените постройки с керемидени покриви, в които се намираха кабинети и жилищни помещения. Вестоносци, чиновници и сановници изпълваха тесните улици, като се сбираха на развълнувани групи. Сано долови откъслечни разговори и си даде сметка, колко бързо се разпространяваше вестта за похищението. Нищо в Едо не оставаше скрито за дълго.

В имението на съдията Уеда пазачите при портите го пуснаха с хората му във вътрешния двор, където гражданите се събираха да водят диспути пред съдията и където служители на реда охраняваха окованите затворници, които трябваше да се изправят пред съда. Сано нареди на детективите си да го изчакат и влезе в къщата.

— Добре си дошъл, Сано сан — поздрави го магистратът.

Самурай на средна възраст, той бе добре сложен, с едри черти и с посивели коси, събрани на темето му в стегнат кок. Носеше черна роба, украсена със златен герб. След като двамата си размениха поклони, той каза:

— Радвам се да те видя, но след малко имам дело.

— Извинете, че ви задържам, но трябва да поговорим.

Съдията се намръщи, усещайки, че нещо не е наред. Тревога изостри погледа му.

— Какво се е случило?

Сано хвърли поглед към стражите при вратата на съдебната зала и към чиновниците, потънали в работа в своите отделения.

— Може ли да отидем в кабинета ви?

Там съдията Уеда се настани зад бюрото си. Сано коленичи срещу него и каза:

— Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но дъщеря ви е жертва на похищение.

Докато Сано описваше обстоятелствата около престъплението, лицето на съдията Уеда остана безизразно. Ако човек не го познаваше добре, би си помислил, че е безразличен към тежкото положение на дъщеря си. Но Сано знаеше какъв шок и тревога изпитваше тъстът му. Съдията Уеда нямаше други деца и обичаше безкрайно дъщеря си — за него тя бе единственото, останало му от любимата му съпруга, която бе починала, докато Рейко бе още бебе. Той й бе дал образование и бе направил необходимото да усвои умения по бойни изкуства, което обикновено се правеше за сина в семейството. Единствено самурайската дисциплина, на която бе подчинен целият му живот, сега му позволяваше да скрие чувствата си.

— Ако има нещо, с което мога да ти помогна да спасиш жените и да заловиш извършителите, само ми кажи — заяви своята готовност за съдействие съдията Уеда.

— Благодаря ви, уважаеми тъсте — Сано се поклони и сподели подозренията си относно „Черния лотос“. — Нужно ми е да знам дали понастоящем има арестувани членове на сектата.

— Двама от тях, задържани вчера от силите на реда, в момента се намират в моята съдебна зала и очакват процес — отвърна съдията Уеда.

— Може ли да ги разпитам, след като приключите? — попита Сано.

— Разбира се — съгласи се съдията Уеда.

Двамата влязоха в съдебната зала — дълго помещение, в което присъстващите бяха коленичили в редици на пода в очакване на началото на процеса. При вратите стояха стражи. През отворените прозорци нахлуваха слънчеви лъчи, прорязвайки наситения с прах въздух. Хората вътре си вееха с хартиени ветрила.

Двамата обвиняеми бяха коленичили на ширасу. Бяха облечени в сиви затворнически роби; китките и глезените им бяха оковани с вериги. Сано коленичи в задната половина на залата. Съдията Уеда се настани на подиума между съдебните секретари. Всички му се поклониха почтително.

Един от секретарите обяви:

— Обвиняеми в този процес са Юн и Гоза от област Хонджо. Те са обвинени в палеж и в принадлежност към забранена от закона религиозна секта.

Двамата мъже бяха мускулести представители на простолюдието, наближаващи трийсетте. Юн бе с ниско подстригани коси и лице, което би могло да се нарече красиво, ако не бяха твърде широките устни, присвити в начумерена гримаса. Гоза бе с обръсната глава, а малките гневни очички, вирнатият нос и брадясалите страни му придаваха вид на диво прасе.

— Сега съдът ще изслуша свидетелските показания — съобщи секретарят.

Той призова първите свидетели — един майстор на сандали и съпругата му. Те излязоха отпред и коленичиха близо до ширасу.

— Една монахиня от „Черния лотос“ дойде в нашия магазин, просеше милостиня — заяви мъжът. — Когато отказахме да й дадем пари, тя ни прокле.