Лора Роуланд - Суиши

Фукида заговори с несигурния тон на човек, изказващ онова, което неговият началник не би искал да чуе:

— Без съмнение съществуват основания за предположението, че похитителят е владетелят Ниу… Но не можем да го докажем. А както ни обяснихте, по думите на дворцовия управител от снощи има предостатъчно заподозрени. Спрем ли се преждевременно на владетеля Ниу, това може да ни отпрати в погрешна посока.

Хирата пое въздух и кимна.

— Прав си. Не бива да позволявам предубедеността да затваря очите ми за възможността някой друг да е отвлякъл жените — не успееше ли да се овладее, можеше да изложи на риск мисията си.

Хирата и детективите му свиха по булеварда и препуснаха на запад. Пред тях пътят се виеше и се стесняваше към невидимия хоризонт; магазини, къщи и пешеходци се размиваха в искрящата мъгла от жега и дим. Хълмовете се мержелееха като сиви петна на фона на лазурния небосклон. Ако времето се задържеше такова, с бърза и продължителна езда Хирата и хората му трябваше да стигнат до мястото на масовата сеч и похищението.

— Но ако зад престъплението стои владетелят Ниу, ще намеря начин да го докажа — заяви Хирата, като изплющя с юздите. — И той ще си плати!

На пода в приемната на имението на Сано в редици бяха коленичили сто детективи и воини, а седнал пред тях на подиума, сосакан сама им разказваше за похищението.

— Този случай е от първостепенна важност — заяви той. — Засега всички други задачи остават на заден план — разследванията на един свещеник от замъка Уено и на една кражба от хазната на Токугава можеха да почакат. — Нищо чудно похищението да се окаже дело на сектата „Черният лотос“. Трябва да разпитаме колкото се може повече членове и да установим какво знаят за престъплението. Детективи Иноуе и Араи, вие ще действате с мен — продължи Сано. Споменатите самураи — единият нисък и мускулест, другият висок и слаб, се поклониха. Сано раздели останалите на екипи. — Обиколете параклиси, чайни, игрални домове и всички останали места, за които се знае, че тези престъпници ги посещават. Разпитайте информаторите си за тайни храмове. Използвайте всички средства, за да се сдобиете с някакви сведения, кои са похитителите и къде държат жените.

Той отпрати хората си. Беше доволен, че предприема някакви стъпки за спасяването на Рейко, но страхът за съпругата му заплашваше да срине привидното му самообладание. Нареди на Иноуе и Араи да го чакат при портите и се отправи към детската стая в крилото с личните помещения.

Утринното слънце сияеше през отворените към градината врати. Масахиро седеше на столчето си с малка масичка и ядеше оризова каша. Три бавачки му бършеха устата и това, което разсипваше, и му приказваха. Когато видяха застаналия на прага Сано, бавачките се поклониха, а Масахиро се усмихна с налапано с каша лице и искрящи очи.

— Тати! — възкликна той.

Сано усети прилив на такава любов към малкото момче, че сърцето му се сви от мъка. Синът им бе въплъщение на щастието, което Сано споделяше с Рейко… и което всеки миг можеше да изгуби завинаги. Все пак успя да поздрави ведро сина си и после направи знак на най-възрастната бавачка.

— Трябва да поговорим, Осуги.

Жената го последва навън в градината; там Сано й разказа за отвличането. Устните й се раздалечиха в безмълвно възклицание, а очите й се изпълниха със сълзи. Тя бе бавачка на Рейко от детските й години. Сано трябваше да отмести поглед, за да не гледа мъката й, която заплашваше да срине собственото му самообладание.

— Моля те, кажи на прислугата какво се е случило, но Масахиро не бива да знае. Забранявам да се говори за това, когато той е наоколо. Не искам да се разстройва.

— Да, господарю — прошепна Осуги.

Сано се върна в детската стая. Вдигна Масахиро и го прегърна силно.

— Вчера нарисувах картинка — заяви Масахиро със сериозен тон. — Мама ще си дойде ли да види?

Щом докосна лице до нежната бузка на Масахиро, Сано усети как всеки момент от очите му ще бликнат сълзи.

— Да, разбира се — отвърна той и мислено се закле, че синът им няма да загуби майка си. После пусна Масахиро на пода. — Трябва да тръгвам. Да слушаш.

— Ти къде отиваш? — попита Масахиро.

— Да се видя с дядо ти — отвърна Сано.

Както винаги любопитен, Масахиро склони главица.

— Защо?

— Защото се нуждая от помощта му за една важна работа — и защото трябваше да съобщи вестта за отвличането на Рейко на човека, на когото най-много се страхуваше да каже.