Лора Роуланд - Суиши

— Ще разпитаме съседите дали не знаят къде са отишли Проникновена мъдрост и последователите му — каза Сано на Иноуе. — Ако не могат да ни кажат нищо, знам няколко тайни убежища на „Черния лотос“, които трябва да проверим.

Макар и убеждението, че следва правилната посока, да представляваше някаква утеха, той се надяваше да греши в предположенията си за „Черния лотос“ и искаше да вярва, че Рейко не бе тяхна пленница. Жестокостта на сектата към жертвите й беше безгранична. А и го терзаеше една мисъл, която му се струваше единственият сигурен факт — който и да бе похитителят на Рейко, колкото повече се проточваше пленничеството й, толкова повече намаляваха шансовете й за оцеляване.

В гората около затвора нощното цвърчене на насекомите бе заменено от звънка птича песен. В процепите в капаците сребристото лунно сияние отстъпи място на искрящите зари на настъпващия ден. Вече в помещението струяха ивици слънчева светлина, а Рейко седеше и наблюдаваше как озаряваха всичко наоколо.

Прашни паяжини обкичваха напуканите прогнили греди. Таванът и гипсът по стените бяха опушени от дима на отдавнашен огън. Подът бе осеян с умрели буболечки и с миши и птичи изпражнения. Високо над главата на господарката Кейшо, която се бе отпуснала в един ъгъл, пустееше изоставено гнездо от клонки. С размазана пудра и руж тя приличаше на клоун, предизвикваше съжаление и изглеждаше най-малко десет години по-възрастна. До нея на една страна се бе свила Мидори с подпухнали от плач очи. Само госпожа Янагисава бе спала през тази ужасна нощ. Тя лежеше с лице към стената, с присвити колене и скръстени ръце, безмълвна и неподвижна.

— Мина почти цял ден, откакто ни отвлякоха — промълви Рейко. Въпреки тревогата си тя бе длъжна да повдигне духа на приятелките си. — Сигурно някой вече е открил, че придружителите ни са избити, а ние сме изчезнали. Сигурно властите са уведомени за престъплението. Най-вероятно вече са организирали издирването ни и много скоро ще ни се притекат на помощ.

Никой не отговори. Никой не можеше да прецени дали оптимистичните й предсказания щяха да се сбъднат, или бъдещето им готвеше още по-лоши неща.

— Тук става твърде топло — оплака се Кейшо, като си вееше с края на копринения си пояс. — Толкова съм жадна, че съм готова да убия за една глътка — часове по-рано те бяха изпили до капка водата в стъкленицата. — Освен това умирам от глад!

Рейко усещаше как собственият й празен стомах стържеше от неистово желание за храна. Нима похитителите им възнамеряваха да ги уморят от глад? Защо изобщо ги бяха отвлекли? Какво можеше да бъде оправданието за посичането на сто души? Рейко поклати глава, осъзнавайки колко безполезно бе да се мъчи да разсъждава при липса на каквито и да било улики.

— Това място вони — продължи с оплакванията си господарката Кейшо. Кофите, които служеха като отходно място, изпълваха помещението с тежката миризма на урина, фекалии и повръщано. — Никога не ми се е налагало да търпя подобна смрад.

Нито на Рейко, която изведнъж осъзна до каква степен бе изпълнен с удобства животът й, чиито удобства бе приемала за даденост. Богатството на баща й, както и изгодният брак я бяха обезпечили с луксозно жилище, прислуга и добра храна. Но сега нямаше за ядене и зрънце ориз. Не можеше да се изкъпе, нито да се преоблече с чисти дрехи. Този намек за трудностите, които бедните бяха принудени да търпят всеки ден, й донесе прозрение и в същото време я изпълни с погнуса.

Обзета от непреодолим копнеж, тя се замисли за дома си. Спомни си, как се събуждаше в собствената си светла и просторна спалня в прегръдките на Сано, как Масахиро, топуркайки с малките си крачета, дотичваше в стаята им, за да се гушне под завивките при тях. Сега Сано сигурно бе много зает. Може би още не бе научил за похищението им. Масахиро вероятно се радваше на чудесата, които му носеше всеки нов ден. Тя премига, за да прогони избликващите в очите й сълзи, и си забрани да изпада в самосъжаление. Стана и обиколи помещението, като се опитваше да надзърне през прозорците.

Върху трите стени пукнатините в капаците разкриваха само тънки ивици слънчева светлина и пъстра сянка, която хвърляха клоните с щръкнали борови иглички. Покрай прозорците прелитаха птици, мяркайки се като мимолетна пъстрота и движение. На четвъртата стена Рейко бе заслепена от яркосиньо късче небе. Тя наклони глава и напрегна очи, за да различи някакви постройки или хора, но долови единствено плисък на вълни и крясък на чайки. Не успя да види нищо. Връхлетя я отчаяние. Затворът им изглеждаше изолиран в уединено място в провинцията, далеч от всякаква помощ.