Лора Роуланд - Суиши

Беше висок самурай, прехвърлил трийсетте, облечен в бронирана туника, която оставяше открити едрите му мускулести ръце и крака. Кожата му бе осеяна с белези от наскоро зараснали рани. Тъмна четина засенчваше страните му и бръснатата му глава. Чертите му бяха застинали в мрачна гримаса. След него влязоха още трима самураи с не по-малко ужасяващ вид, облечени и въоръжени по същия начин. Зловещо мълчание обгърна помещението, докато новодошлите се приближаваха към жените, които наблюдаваха втренчено похитителите си като зайци, приклещени от ловец.

После господарката Кейшо се изправи олюлявайки се и се обърна към мъжете:

— Време беше да ни удостоите с присъствието си — каза тя високомерно, перчейки се, докато Рейко и Мидори останаха втренчени, вцепенени от тревога.

— Млъквай и сядай долу! — кресна й първият самурай и вдигна заплашително меча си.

Кейшо изпищя и се свлече на пода. Самураят, очевидно главатар, насочи меча си към Рейко и каза:

— Ей ти, иди там, пълзешком!

Трепереща, със сковани от тревога гърди, Рейко се отдръпна и пропълзя в посочения ъгъл. Самураят отиде при нея. Върхът на меча му проблясваше досами лицето й.

— Не мърдай повече или ще те посека! — заповяда й той.

Рейко предположи, че я бе отделил от останалите, за да си получи заслуженото, тъй като по време на сражението бе убила няколко от другарите му. Дори и сега, когато бе невъоръжена, той беше нащрек и я следеше зорко. Тя плъзна поглед по металното острие на оръжието към тесните му очи, потръпващите му ноздри и жестоката му, извита като лък уста. Той стрелна с поглед другарите си:

— Пазете другите!

Двама от самураите с мечове в ръце се отправиха към Кейшо и Мидори и застанаха до тях. Този, който трябваше да охранява госпожа Янагисава, я подбутна с крак; тя не помръдна и той се успокои.

— Сега можеш да влезеш — викна главатарят на някого отвън.

На прага се появи млад мъж. Беше як селянин с меко овално лице и с очи на момче, готово да угоди. В ръцете си носеше по едно закрито с капак дървено ведро.

— Ето ви храна и вода — обяви самураят.

Младежът остави ведрата върху пода. Господарката Кейшо възкликна:

— Най-накрая! — тя допълзя до ведрата и вдигна капаците. Рейко видя, че в едното има вода, а в другото мочи — кръгли оризови питки — и мариновани зеленчуци. Кейшо направи гримаса на отвращение. — Не мога да ям този боклук.

— Ще ядете, и още как, друго няма да има! — отсече главатарят.

Преди Рейко да успее да я предупреди да не предизвиква самурая, Кейшо се изправи на колене.

— Искам да ни сервирате хубава топла храна — заяви тя. — И щом като ти си се захванал с това, отнеси тези кофи с помия и ми донеси топла вода да се измия.

Главатарят се изсмя презрително.

— Не ти командваш тук.

— А ти знаеш ли коя съм? — засвяткаха сълзящите от възрастта очи на Кейшо. — Аз съм майката на шогуна. И мога да заповядвам навсякъде. Сега ти нареждам да изпълниш каквото ти казах, а после да ни отведеш до най-близката пощенска станция, за да се отправим към къщи.

Без да й обръща внимание, главатарят вирна брадичка към останалите мъже. Те всички отстъпиха към вратата.

— Не смейте да си излизате, докато ви говоря! — изкрещя Кейшо, а Рейко безмълвно я молеше да замълчи. — Кажете ми какво ще правите с нас. И ми дайте имената си, че да ги съобщя на сина си!

Мъжете не отвърнаха нищо, просто продължиха мълчаливо към вратата. Кейшо възкликна яростно, грабна една оризова питка и я запрати по тях.

— Не! — извикаха в един глас Рейко и Мидори, обзети от ужас.

Но Кейшо продължи да хвърля оризови питки. Една от тях уцели главатаря в гърдите. Лицето му потъмня от гняв, ноздрите му потръпнаха яростно. Той се втурна към Кейшо и срита ведрото с храна, което се обърна и се изсипа. Кейшо се стресна така, че забрави гневния си изблик и тупна на задните си части. Той я сграбчи за китките и я изправи. После с рязко необуздано движение я запрати в ъгъла.

Кейшо рухна с такава сила, че изхърка, разтърси пода и откърти част от гипсовата мазилка от стената. Ужас изпълни Рейко. Мидори закри уста с ръце.

— Това да ти е за урок, та да знаеш занапред как да се държиш! — самураят говореше на Кейшо, но предупредителният му поглед обхващаше Рейко и Мидори. После мъжете излязоха от помещението.

Вратата се затръшна; железните резета изтракаха. Стъпките поеха надолу по стълбите. Външната врата се затвори и докато мъжете се отдалечаваха, се долавяше шумолене на листа. Мина кратък миг, в който Рейко, Мидори и Кейшо не помръднаха от местата си, стреснати и безмълвни сред разпиляната храна, а единственият звук в стаята бе пресекливото им дишане. Госпожа Янагисава продължаваше да лежи в несвяст. Навън цвърчаха катерички, сякаш се присмиваха на тежкото им положение. Рейко се изправи на крака, треперещи от току-що преживяното, и отиде при Кейшо.