Лора Роуланд - Суиши

Ужас завладя Рейко. Тя усети неистов порив да се мята и да крещи, но това само щеше да изчерпи силите й. Наложи си да остане неподвижна и се опита да подтикне сънливия си мозък към разумни разсъждения. Трябваше да подреди мислите си, да изостри сетивата си и да научи каквото може, за обстоятелствата около себе си, да не пропуска нищо, което можеше да се окаже полезно за оцеляване, както и да не позволи ужасът да я завладее.

Най-напред насочи вниманието върху себе си. Не можеше да помръдне, защото тялото й бе здраво омотано с въже. Платът, покриващ лицето й, представляваше черна качулка, която похитителите бяха нахлузили върху главата й. Езикът й вкуси сухотата на памучната тъкан, с която бе запушена устата й. Повдигаше й се, главата й се пръскаше от пулсираща болка. По всяка вероятност причината за състоянието й бе упойващата течност, която похитителите бяха изсипали в гърлото й. Други наранявания като че ли нямаше. Мускулите й бяха вдървени и изпитваше нужда да се облекчи, което означаваше, че бе спала достатъчно дълго, за да се отдалечат значително от мястото на похищението и от възможността някой да я потърси.

Но може би все още никой не бе научил за случилото се. Може би щеше да умре, преди който и да било да й се притечеше на помощ.

Заля я нова вълна от паника, която скова гърдите й. Тя изпита такъв мъчителен копнеж по Сано и Масахиро, че замалко не избухна в сълзи. Но с усилие на волята запази присъствие на духа. Насочи сетивата си да разучи наоколо.

През плътната материя на качулката долови стъпки върху сухи листа, пукане на клонки, шумолене на трева и хриптящо дишане, вероятно на мъжете около нея. Тези шумове проникваха в смесицата от звуци, сред които успя да различи песен на щурци и цикади, както и вятъра, който свиреше в клоните на дърветата. От време на време се обаждаха кукумявки. Отнякъде се чуваше давещата кашлица на Кейшо; зад гърба й хлипаше Мидори. Но не можа да прецени къде беше госпожа Янагисава. Усещаше клони, които закачаха дрехите й, както и студен влажен въздух. Наоколо й жужаха комари. През качулката проникваше дим с мирис на смола. Рейко си представи как похитителите я носят заедно с останалите жени през потънала в нощен мрак гора, осветявайки пътя си с факли. Суматохата означаваше, че след тях вървяха още много мъже. Въображението й обрисува безкрайна колона от фигури в качулки, които предпазливо се придвижват напред.

Внезапно стъпките се забавиха; движението спря. В кратката тишина Рейко чу как съвсем наблизо със скърцане се отваря тежка порта. После движението се възобнови, но атмосферата се промени. Горските звуци заглъхнаха; нозете закрачиха по каменна повърхност, стъпките им отекваха наоколо. Въздухът бе неподвижен, по-топъл и наситен с мирис на застояло.

Щом портата се затвори, тялото й се наклони с главата нагоре. От рязката промяна на положението й призля и Рейко си помисли, че ще повърне и ще се задуши. Усети, че се издига, носена от мъжете, под чиято тежест дървените стъпала под краката им заскърцаха. На някаква площадка за момент я задържаха хоризонтално и после продължиха да изкачват още стъпала. Някъде от горе до нея достигнаха гукане на уплашени от нахлуването птици, цвърчене на прилепи и плясък на крила. Мъжете бяха зловещо безмълвни. Рейко си представи пуст зандан и настръхна от нарастващ страх.

Стигнаха до нова площадка, изкачиха пореден ред стъпала, след което спряха в пространство, където около нея се струпаха миришещи на пот мъже. Тя чу тупване на земята и реши, че оставят товара си. След това тръснаха на пода и нея. Стъргане на метал от извадени от ножници остриета изпълни сърцето й с ужас. Нечии ръце опипаха тялото й. Тя изплака и се заизвива безпомощно, сигурна, че похитителите възнамеряваха да убият както нея, така и приятелките й. Другите жени също се разридаха.

Нечии ръце издърпаха въжетата, които я овързваха. Рейко усети рязко теглене, докато острието срязваше дебелите върви. Щом те паднаха, тя слепешката се устреми към свободата, опитвайки се да достигне кинжала под ръкава си.

Но оръжието беше изчезнало, явно похитителите го бяха взели по време на сражението. Всичко около нея се завъртя и я погълна във вихъра си. Вдървените й мускули не издържаха на тежестта й. Тя падна назад, като едва си поемаше дъх, стомахът й се преобърна, обля я студена пот. Чу как мъжете се отдалечиха, последваха блъскане на врата и изщракване на метални резета. Тежките стъпки заглъхнаха по стълбата. С неописуема болка Рейко си помисли за пропуснатата възможност да избяга, проклинайки собствената си слабост, и очите й се изпълниха със сълзи.