Лора Роуланд - Суиши

— Сектата е забранена, откакто организираното от тях въстание бе потушено преди осем месеца — продължи Сано, — и макар че повечето свещеници, монахини и последователи бяха заловени и екзекутирани за опита им да унищожат Япония, някои от тях все още са на свобода и понастоящем набират нови членове. Те ме ненавиждат заради участието ми в унищожаването на сектата, а жена ми — за убийството на техния водач. Заклеха се да отмъстят…

През последните десет години членовете на „Черния лотос“ бяха подложили на мъчения и убили безброй люде, които по някакъв начин се бяха изпречили на пътя им. Фанатичните привърженици, отговорни за огромния пожар, в който бяха загинали над седемстотин души, бяха способни да изтребят едно шествие, жертвайки собствения си живот. Мисълта, че не бе изключено Рейко да е тяхна пленница, изпълни Сано с паника. Възможно беше да са й подготвили съдба, много по-страшна от смъртта.

— Както изглежда, разполагаме с предостатъчно заподозрени, които да разследваме — отбеляза Янагисава.

— Ами тогава… ъ-ъ… ви нареждам да се заловите за работа незабавно, да върнете майка ми и да екзекутирате нейните похитители по най-бързия начин — шогунът махна към присъстващите. — Свободни сте.

Сано и Хирата напуснаха двореца. Хирата бе потънал в мрачни мисли и не промълви нито дума, докато не влязоха в ограденото с каменни стени имение на Сано. После изведнъж избухна:

— Простете, че говоря тъй дръзко, но не смятам, че правим всичко, за да спасим жените. Ограничаването на действията ни само в Едо и разследването на собствените ни врагове може и да се окажат грешка. Освен това, каквито и улики да са оставили похитителите, те са там, на Токайдо, твърде далеч от тук.

— Прав си — призна Сано. — Затова ще ти възложа тайно поръчение.

Чертите на Хирата, озарени от факлите, осветяващи двора, се изостриха от едва сдържана надежда.

— Ще отидеш на мястото на похищението — продължи Сано. — Вземи със себе си детективите Маруме и Фукида. Предрешете си и пътувайте под чужди имена. Никой не трябва да знае, че разследвате престъпление, защото не искаме похитителите да разберат, че сме по дирите им, пренебрегвайки исканията им. Огледайте внимателно терена, потърсете очевидци и се опитайте да откриете някакви следи от похитителите.

— Да, сосакан сама — каза Хирата с пламенна признателност.

— Докладвай ми за всички улики, които намериш — продължи Сано. — Но ми обещай, че няма да се приближаваш до похитителите и няма да предприемаш никакви действия, които биха могли да застрашат жените.

— Обещавам! — плащът на страха и безсилието се свлече от плещите на Хирата; лицето му се проясни и вече излъчваше увереност. — Ще бъдем готови да тръгнем на разсъмване. Давам ви дума, че ще открием похитителите!

Хирата се втурна към казармите. Сано остана сам насред двора заслушан в жуженето на цикадите 11 11 Насекомо жътвар — Б.пр. , в лая на кучетата и в тропота на конните стражи, които охраняваха в нощта, разгърнала черна пелена около него. Мислите му, изпълнени с копнеж, се устремиха към Рейко.

Къде ли бе тя? Гърдите му бяха сковани от мъчителна тревога, но въпреки това се надяваше да е невредима. Помоли се съпругата му и останалите жени скоро да се приберат у дома живи и здрави, а съдбата, подпомогната от усилената им работа, да опровергае предчувствието за бедствие, което го смразяваше.

Приглушени ридания върнаха Рейко в съзнание, въпреки че все още беше замаяна. Помисли си, че вероятно Масахиро се е събудил, стреснат от кошмар. Майчиният й инстинкт я подтикваше да отиде при него… но нещо й пречеше. Сякаш здрави метални скоби стягаха краката й и притискаха ръцете й отстрани до тялото. Тя премига и отвори очи в недоумение, но лицето й бе покрито с дебел груб плат и единственото, което видя, бе непрогледен мрак. Пое рязко въздух стъписана и езикът й усети натиска на нещо грапаво и сухо, което изпълваше устата й. В следващия миг Рейко осъзна, че се движи в бърз отривист ритъм, носена от ръце, които я бяха хванали за глезените и подмишниците. Риданията продължиха, съпроводени от стенания. Внезапно Рейко усети, че я залива вълна от паника, сърцето й се сви в мъчителен спазъм.

Къде се намираше? Какво се бе случило с нея? Споменът бавно проникна в съзнанието й, зловещ и ужасяващ, въпреки мъглата на съня, която я обгръщаше. Връхлетяха я картини от засадата, клането и похищението. Вероятно чуваше виковете на Кейшо или на госпожа Янагисава. Те продължаваха да бъдат пленнички на място, намиращо се някъде отвъд границите на въображението.