Лора Роуланд - Суиши

После реши да не пилее повече енергия в самосъжаление и насочи своята тревога към приятелките си. С натежали и непохватни ръце тя смъкна качулката от главата си и махна парцала от устата си. Присви очи срещу оскъдната светлина, която проникваше през отвесните процепи на капаците, закриващи прозорците върху четирите стени на квадратната стая, където лежеше. Навън, далеч под нея, се носеше плисък на вълни и тя долови мирис на море. Когато очите й привикнаха, видя около себе си три проснати тела.

— Почитаема Кейшо! — извика тя. — Мидори сан! Госпожо Янагисава!

В отговор се разнесоха немощни възклицания. Рейко се изправи с мъка и започна да диша дълбоко, докато престана да й се вие свят и да й се повдига. После допълзя до най-близкото тяло, смъкна качулката и освободи запушената уста.

— Уф! — господарката Кейшо се изкашля и се изплю. Изпълнените й със страх очи запримигваха върху измъченото й изпито лице. — Все едно ме е пипнал най-тежкият махмурлук. Какво се случи с нас? Какво е това място?

— Бяхме отвлечени, упоени и затворени — отвърна Рейко, доволна, че майката на шогуна се оказа издръжлива възрастна жена, способна да преживее подобно изпитание. — Не зная къде сме, освен че се намираме нависоко, близо до някакво езеро и насред гора.

Господарката Кейшо направи непохватен опит да се изправи. Беше жадна. Рейко също изпитваше мъчителна жажда, която бе изсушила устата и гърлото й. Претърсвайки помещението, в друг ъгъл тя намери керамична кана с вода. Двете с Кейшо пиха жадно, макар че водата беше топла и с блудкав вкус.

Откъм проснатото тяло, чийто огромен корем подсказваше, че това е Мидори, се разнесоха стенания. Тя се беше освободила от качулката и натъпканата в устата й кърпа и когато Рейко дотича до нея, се напъна да повърне.

— Зле ми е, много ми се гади — проплака тя.

Рейко се втурна за кофа. Върна се и както придържаше главата на Мидори, бременната жена повърна. После приятелката й се хвана за корема, като трескаво го поглаждаше и опипваше.

— Бебето ми! — гладът й бе изтънял от страх, а очите й бяха широко отворени. — Не е помръднало, откакто се събудих.

За миг двете с Рейко застинаха, онемели от ужас, че опиумът или изживяната травма бяха причинили смъртта на нероденото дете. После Мидори се разтресе в ридания.

— О, не, моля, не! — изплака тя.

— Всичко е наред с детето — успокои я Рейко, надявайки се, че казва истината. — Просто е заспало. Лягай и почивай. Не се тревожи.

След като настани Мидори на пода, се доближи до госпожа Янагисава. Жената лежеше неподвижна и безмълвна, с изпънати нозе и отпуснати до тялото ръце. Когато Рейко свали качулката и измъкна парцала от устата й, госпожа Янагисава примига, отвори очи и бавно навлажни устни с език.

— Добре ли сте? — попита Рейко.

Госпожа Янагисава изрече едва чуто:

— Да, благодаря — лицето й бе странно безизразно, тонът й — спокоен и вежлив, все едно това бе най-обикновена среща. Госпожа Янагисава направи немощен опит да се надигне и когато Рейко й помогна да седне, добави: — Сега трябва да си тръгвам, затова моля да ме извините.

Странно предчувствие прониза Рейко.

— Не можеш да си отидеш у дома! — заяви господарката Кейшо. — Отвлечени сме — тя се втренчи насмешливо в лицето на госпожа Янагисава. — Да не би да си забравила?

Госпожа Янагисава се смръщи озадачена и поклати глава.

— Моля да ме извините… Не разбирам за какво говорите. Вече трябва да си тръгвам. Кикуко чан има нужда от мен.

Тя сякаш не забелязваше нищо около себе си; изобщо не обърна внимание на Мидори, която стенеше и ридаеше в другия край на помещението.

— Съжалявам, но това не е възможно — възрази й предпазливо Рейко и й обясни какво се бе случило.

Думите й обаче сякаш не проникваха в съзнанието на госпожа Янагисава, която се изправи на крака с усилие и залитайки и опирайки се в стената, взе да обикаля помещението като в несвяст.

— Кикуко чан! — извика тя. — Къде си?

— Загубила е разсъдъка си от шока — отбеляза Кейшо.

Рейко се опасяваше, че майката на шогуна бе права. Вероятно състоянието на госпожа Янагисава бе резултат от вторичното въздействие на опиума или може би и бездруго нестабилното й съзнание просто искаше да отхвърли случилото се. Отказът й да приеме фактите я бе отвел отвъд границата на вменяемостта.

— Къде си, Кикуко чан! — извиси тревожно глас госпожа Янагисава. — Ела при мама!

Рейко бързо отиде до нея и я прегърна.

— Кикуко чан е в безопасност у дома. Моля ви, седнете и се успокойте. Не ви е добре.