Лора Роуланд - Суиши

Госпожа Янагисава се дръпна и продължи да търси из помещението.

— Кикуко чан! — викаше тя с нарастващо безпокойство.

— Имаме нужда от помощ — отбеляза господарката Кейшо. Залитайки, тя отиде до вратата, заблъска по нея и се развика: — Хей! Имаме болни хора тук. Заповядвам ви да доведете лекар!

Ударите отекнаха така, сякаш бяха прозвучали в дълбок празен кладенец. Отговор не последва. Риданията на Мидори се извисиха в истерични вопли.

— Изобщо да не бях тръгвала на това пътуване! — изплака тя. — Само ако си бях у дома!

— Това вече е нетърпимо — обяви възмутено Кейшо. Страхът й бе отстъпил място на гнева. — Главата ми ще се пръсне. Искам си лулата. Тук е толкова студено. Този прах ми дразни дробовете — тя се закашля и взе да хъхри. — Да се държат така с мен, майката на шогуна, това е безчинство! — тя изрита вратата. — Които и да сте, пуснете ни незабавно!

— Искам бебето ми да е добре! — изплака Мидори, хлипайки. — Искам Хирата сан!

Рейко се чувстваше отговорна за приятелките си и съзнанието за това се стовари върху нея със силата на лавина. Макар самата тя да бе обзета от ужас, намери сили да каже:

— Трябва да запазим спокойствие. Ако загубим самообладание, това само ще влоши нещата.

Господарката Кейшо се извърна към Рейко ядно:

— Теб толкова те бива да разгадаваш мистерии. Намери начин да се измъкнем от тук!

Но Рейко знаеше до каква степен предишните й успехи зависеха от оръжията, от свободата на движение, от достъпа до информация, както и от властта на Сано, на неговия детективски отряд и на режима на Токугава зад гърба й. Тук, без оръжие и в капан, какво би могла да стори, за да спаси приятелките си? Въпреки всичко решимостта и чувството за дълг я заставяха да опита.

— Моля ви, имайте търпение. Ще намеря начин да се измъкнем — обеща тя, като се преструваше на уверена.

Кейшо клекна, скръсти ръце и зачака; Мидори престана да хлипа. Не на себе си, замаяна и сякаш безплътна, госпожа Янагисава се въртеше бавно в кръг, а очите й се стрелкаха с отсъстващ поглед. Неловката тишина бе нарушавана от глух плисък на вълни. Рейко отиде до вратата и я бутна. Масивното дърво не поддаде. Натискът само раздрънка резетата от външната страна. Опипа повърхността и ръбовете за някакви пукнатини, но напразно. Отиде до прозорците и установи, че капаците са здраво заковани. Мушна пръсти в тесните процепи между грубите дървени дъски и се опита да ги раздалечи, но това не доведе до нищо, освен че в кожата й се набиха тресчици.

Госпожа Янагисава се свлече в един ъгъл отчаяна и хлипайки.

— Не мога да намеря малкото си момиченце — изплака тя. — Къде може да е отишло?

Рейко огледа стените и пода. Бяха осеяни с дупки и цепнатини, но нито една не бе достатъчно голяма, за да могат да избягат. Постройката изглеждаше стара, запусната, но солидна. Скоро Рейко се изтощи, задъха се и се обля в пот въпреки студа. Застана в средата на помещението и погледна нагоре. Таванът надхвърляше двойно ръста й. През процепите между дебелите греди проникваше лунна светлина. Неуспехът изчерпи енергията й и тя се свлече на колене.

Откъм Мидори долетя окаян вопъл:

— Какво ще стане с нас?

Господарката Кейшо скочи тромаво на крака, прекоси тичешком помещението и заблъска по капаците.

— Помощ! — закрещя тя. — Някой да ни помогне!

— Не се поддавайте на паника! — изрече умолително Рейко. — Трябва да пестим силите си и да запазим самообладание, за да можем да избягаме при първа възможност.

— Никога няма да успеем да избягаме! — изплака Мидори и се разтресе в безутешни ридания. — Ще си умрем тук… до една!

Истерията й зарази Кейшо, която взе да дращи с нокти по вратата.

— Трябва незабавно да се махна от тук! Не мога повече да понасям всичко това!

Макар че Рейко се опита да ги вразуми и успокои, те не й обърнаха внимание.

— Хирата сан! — извика Мидори, сякаш гласът й можеше да преодолее разстоянието и да достигне съпруга й.

Кейшо блъсна с тяло вратата няколко пъти, сипейки грозни ругатни, които издаваха селския й произход; госпожа Янагисава хлипаше. Никога до този момент Рейко не се бе чувствала тъй безполезна. Щом вестта за клането и похищението стигнеше до Едо, шогунът със сигурност щеше да нареди на Сано да разследва това тежко престъпление. А Рейко се намираше в центъра на събития, които можеха да се окажат най-сериозният случай в кариерата на Сано. Само че целият й талант и опит нямаха никакво значение, тъй като този път тя бе жертвата, а не детективът.