Лора Роуланд - Суиши

— Анемона — промълви той.

Сано отправи към Рейко въпросителен поглед и тя поясни:

— Смята, че съм мъртвата му майка — надяваше се, че нямаше да й се наложи да дава повече обяснения.

Изваден от ножницата, кинжалът на краля дракон лежеше върху олтара. Той грабна оръжието. Сано скочи напред, насочвайки меча си към него.

— Оставете го, Даношин сан — каза той. — Арестуван сте.

Кралят дракон не обърна внимание на Сано; държеше се така, сякаш не забелязваше детективите около себе си. Премести се, за да се озове с лице към Рейко. Кимоното му бе отворено и откриваше голото му тяло и препаската върху слабините.

— Когато ми каза, че нашето време скоро ще свърши, ти беше права, скъпа моя — каза той. — Злите сили около нас ме обградиха. Сега трябва да извърша сепуку, за да избегна позора на пленничеството. Рейко видя две малки плитки рани на корема му.

Той бе нанесъл предварителни разрези, събирайки кураж да сложи край на живота си. Алено от кръв, острието на кинжала трепереше в ръката му. Сано и детективите останаха намясто, като не откъсваха поглед от него.

— Преди да умра, трябва да ти призная нещо, Анемона — гласът на краля дракон затрепери от вълнение. — Цели дванайсет години аз пазих една тайна, която бе тежко бреме за мен. Сега трябва да сваля този товар от плещите си — в очите му се четеше молба за вниманието и съчувствието й.

— Не е необходимо да го слушаш — каза Сано на Рейко.

Макар че предпочиташе да изостави краля дракон и никога повече да не го види, тя се чувстваше задължена да му позволи да говори. Сано трябваше да чуе думите му, защото казаното от него можеше да има връзка с престъпленията му. И въпреки че изпитваше страх да не би той да спомене какво се бе случило тази нощ, един самурай, готвещ се да извърши ритуално самоубийство, заслужаваше да бъде изслушан, дори и да бе престъпник.

— Няма нищо — каза Рейко. — Нека да говори.

Хирата, Маруме и Фукида наблюдаваха смаяни как горящите факли разпръсват мрака на нощта и цяла армия самураи се втурват през гората около тях.

— Откъде се взеха? — попита Фукида и в този миг Маруме обяви: — Щурмуват острова!

— Там има още трима — извика някой от множеството. — Хванете ги!

Хирата разпозна гласа. Изпълни го радост, макар че нападателите се втурнаха към него.

— Това е нашият детективски отряд — каза той, след което извика: — Чакай, Като сан! Не нападайте! Аз съм… Хирата.

Бойните викове преминаха в радостни възгласи и поздрави, когато самураите заобиколиха Хирата.

— Значи вие сте пристигнали тук първи — отбеляза Като. — Чудехме се какво ли е станало с трима ви.

— Сано сан тук ли е? — попита Хирата напрегнато.

— И той, и дворцовият управител Янагисава. Къде са господарката Кейшо и останалите жени?

— Не знам. Току-що влязохме в едното крило на двореца, където ги държаха затворени онзи ден. Само че вече ги няма там.

Една след друга лодките с тъп звук опираха корпус в брега и намиращите се в тях самураи скачаха на сушата. До тях долитаха далечни викове. Като каза:

— Изглежда, е пристигнала войската на Токугава. Тази обсада ще се превърне в хаос. Ще имаме късмет, ако не се посечем един друг, вместо да унищожим врага.

Малко преди това Хирата се бе опасявал, че похитителите са убили жените; беше се надявал, че са успели да избягат по някакъв начин. Сега с тревога си мислеше как ли Мидори броди из острова, докато наоколо бушува битка и вилнеещи наоколо войници посичат всеки, който им се мерне пред очите.

— Помогнете ми да намеря жените, преди да станат неволни жертви в тази битка — обърна се Хирата към детективския отряд. После подкани Фукида и Маруме: — Хайде да огледаме района около двореца.

Те се промъкваха между развалини и гъста растителност, когато изведнъж жален плач ги накара да замръзнат намясто.

— Какво беше това? — попита Фукида.

— Заприлича ми на котка — отвърна Маруме.

Но шумът породи у Хирата неистови надежди, които съзнанието му едва посмя да избистри.

— Мидори! — извика той.

Тръгна да обикаля в кръг, като внимателно оглеждаше дървета и купчини отломъци. Чу вик в отговор и я видя. Седеше свита между една порутена стена и гъст храсталак. Държеше в ръце мъничък вързоп. Изскочи от скривалището си и се хвърли в обятията на Хирата.

— Дошъл си да ме спасиш! — изплака тя и в следващия миг избухна в ридания. — Знаех си, че ще успееш!

Хирата усети парещи сълзи и в собствените си очи. Прегърна съпругата си, твърде развълнуван и радостен, за да каже каквото и да било. Мидори му показа вързопа.