Лора Роуланд - Суиши

Рейко изскочи от квадратния отвор. Ота я последва, сграбчил полите на кимоното й. Тя хукна по осеяния с натрошени камъни под и се олюля на ръба. После се обърна и вдигна меча си срещу Ота.

Той се изсмя подигравателно:

— Ако предпочиташ да умреш, вместо да се предадеш, нямам нищо против — после изтегли меча си от ножницата.

Страхът бе замаял госпожа Янагисава, но в този миг реалността стигна до съзнанието й. Тя бе довела Рейко тук; сега Ота щеше да я убие. Ужасена от заплахата да изгуби единствената си приятелка, тя наблюдаваше как Рейко замахна с оръжието си. Ота парира удара й. Сблъсъкът на двете остриета отпрати Рейко застрашително близо до ръба на кулата. Двамата се въртяха, приклякваха, замахваха и нанасяха удари в тясното пространство. На моменти луната осветяваше лицето на Рейко, върху което бяха изписани решимост и ужас. Макар че тя се биеше умело и храбро, Ота успя да нанесе много повече удари, които тя трябваше непрестанно да парира и да отбягва. Той се възползваше от по-голямата си сила, за да я изтощи. Госпожа Янагисава си даде сметка, че нямаше кой друг да помогне на Рейко, освен самата нея. Вдигна с две ръце една дървена греда. Щом Ота се приближи, тя замахна с всичка сила. Гредата го удари в задната част на коленете и те поддадоха под тежестта му. Той се олюля и политна напред, като изръмжа слисан. Преди да падне с разперени встрани ръце, Рейко разсече гърлото му. Той нададе ужасяващ гъгнещ вик. От раната бликна кръв, искрящо черна на и лунната светлина. Той се строполи по очи и издъхна. Във внезапно настъпилата тишина госпожа Янагисава и Рейко впериха погледи една в друга над трупа на Ота. Рейко пусна меча си. Дишаше бързо и пресекливо, с отворена уста, слисана от внезапната им победа. Госпожа Янагисава пусна гредата. Двете се прегърнаха и се разридаха от облекчение.

— Вие ми спасихте живота — каза Рейко. — Хиляди благодарности!

Госпожа Янагисава се наслаждаваше на близостта им. За първи път се почувства наистина обичана. Но Рейко внезапно се отдръпна от нея.

— Вижте! — извика тя и посочи към езерото.

Подобни на точки светлинки ограждаха острова като броеница от светещи мъниста. Пред погледите им те все повече приближаваха, придвижвани от малки лодки, пълни с мъже. Госпожа Янагисава вече ги виждаше как гребат. На фона на гърмежите и виковете, които пронизваха нощта, тя долови плясък на гребла.

— Идват да ни спасят! — възкликна Рейко и се устреми към ръба на кулата. Въодушевена, замаха на лодките. — Спасени сме!

Госпожа Янагисава бе обзета от радост, която обаче бързо угасна. Сега, когато избавлението бе тъй близо, внезапно я връхлетяха смесени чувства. Отчаяно копнееше да види дъщеря си и в същото време изпитваше тревога при мисълта, че ще се върне в Едо. Там я очакваше познатата болка от несподелената любов към дворцовия управител. Там Рейко щеше да се прибере при своя любящ съпруг и съвършен син. Там Рейко нямаше да се нуждае от нея. И отново неизменната ревност прониза сърцето й.

В този момент, все още застанала на ръба на кулата, Рейко се обърна. Прекрасното и щастливо лице разпали неугасващата пещ на гнева у госпожа Янагисава. Обладана от непреодолим порив, тя протегна ръце, опря ги в гърдите на Рейко и я блъсна напред.

Рейко бе разтърсена от изненада, когато нозете й загубиха опора от тласъка и тя залитна над ръба. Размаха ръце, опитвайки се да запази равновесие. Лицето на госпожа Янагисава, изкривено от жестоко и злорадо тържество, за миг надвисна над нея. После Рейко вече пропадаше в празното пространство, мятайки отчаяно ръце и крака. Стената на кулата се устреми нагоре пред ужасения й поглед. От гърдите й се изтръгна писък; миг по-късно последва мощен плясък и тя падна по гръб в езерото.

От силния удар въздухът излетя от дробовете й. Студената вода се завихри около тялото й, което се устреми към дълбините. Силно бучене изпълни ушите й, черната вихрена маса я ослепи. Докато се мъчеше да изскочи на повърхността, сърцето й биеше до пръсване от паника и тя с мъка обуздаваше неистовото желание да поеме въздух. Размахваше ръце, риташе с крака и се бореше отчаяно с водата. Дългите й коси, ръкавите и полите на кимоното й се виеха около нея и възпираха движенията й.

Не можеше да повярва, че госпожа Янагисава я беше блъснала от кулата! След всичко, което бяха сторили заедно, за пореден път злата й воля бе надделяла над приятелството им.

Главата й изскочи на повърхността. Тя си пое рязко въздух. Луната и звездите блещукаха през водата, която се стичаше по лицето й и премрежваше очите й. Над нея се извисяваше кулата. Светът се люлееше в едно с неистовите й усилия да се задържи на повърхността. Само ако знаеше да плува! Продължи да размахва ръце и крака, но не се придвижи нито на йота към очертаващия се съвсем наблизо остров.