Лора Роуланд - Суиши

— Хей, спрете! — разнесе се резкият глас на Ота.

Ужасена, Рейко го зърна с още един самурай, които се носеха към тях. Мидори изпищя. Рейко чу как госпожа Янагисава извика: „Не!“, обърна се и видя Кейшо, която куцукаше обратно към крепостта, а госпожа Янагисава се мъчеше да я догони. Двете жени изчезнаха сред постройките. Обладана от ужас, че замисленото от нея бягство бе осуетено, а паниката бе разпиляла приятелките й, Рейко дръпна Мидори и се втурна след жените. Двете криволичеха между дърветата, чиито клони често препречваха пътя им, и се препъваха по обраслите с бурени камънаци. Отпред госпожа Янагисава и Кейшо викаха нещо, но Рейко не можеше да ги види в тъмнината. Зад гърба си чуваше Ота и другаря му, които трополяха сред отломките и дишайки тежко, все повече ги приближаваха.

— Скрий се тук и не мърдай! — нареди тя шепнешком на Мидори. Знаеше, че Ота искаше да хване преди всичко нея и ако двете се разделяха, имаше някакъв шанс той да пощади живота на приятелката й.

— Не, не ме оставяй! — изплака Мидори и се вкопчи в нея.

Но Рейко се отскубна и се втурна напред. Двамата мъже я последваха точно както се бе надявала. Тя се втурна през храсталака и от там — покрай постройките. Бе дребна, пъргава и подвижна и успя да спечели известна преднина. Сви зад един ъгъл и се блъсна в някого. Стъписана, изпищя и чу вик до себе си. В следващия миг разпозна госпожа Янагисава.

— Рейко сан, толкова се радвам, че ви намерих! — възкликна съпругата на дворцовия управител. — Само че загубих господарката Кейшо.

Сърцето на Рейко се сви от ужас само като си представи как майката на шогуна броди в мрака сама, но в този момент чу стъпките на преследвачите си. Двете с госпожа Янагисава се хванаха за ръце и хукнаха в нощта. Мъжете ги подгониха към гората. Рейко едва движеше крака от умора. Бе останала без дъх. До нея госпожа Янагисава застена. Олюлявайки се, двете излязоха от гората. Пред тях порутената кула на тъмницата се извисяваше над околните дървета. Нащърбената част от една стена на последния етаж сочеше към луната.

— Не мога повече! — изхриптя госпожа Янагисава, пусна ръката на Рейко и се спря.

— Напротив, можете — възрази й Рейко. Чу шумолене на листа и пукане на клонки — преследвачите им приближаваха. — Побързайте! — подкани я тя.

Госпожа Янагисава изплака от ужас и пое несигурно по стъпалата към кулата.

— Не! — извика Рейко. — Не бива да им позволяваме да ни приклещят вътре!

Госпожа Янагисава бе обзета от такава паника, че всякаква разумна мисъл я напусна. Единственото, което искаше, бе да намери някакво убежище, където можеше да се скрие от врага и да отдъхне. Клатушкайки се, тя мина през портата на кулата. Тъмното влажно помещение с мирис на влага я погълна. Докато потъваше в мрака, тя се обърна и видя Рейко, която тичаше след нея по стълбите.

— Къде сте? — извика Рейко с напрегнат глас. Втурна се в тъмното помещение и госпожа Янагисава я загуби. — Излезте!

Макар че изпита признателност, задето Рейко не я бе изоставила, госпожа Янагисава не отговори. Покажеше ли се, Рейко щеше да я накара отново да тича, докато тези мъже не ги хванеха и убиеха. Спотаи се зад старото оръдие. Олюлявайки се задъхано, на вратата се появи другарят на Ота. Госпожа Янагисава долови внезапно движение зад гърба му. За миг проблесна лъч лунна светлина, отразен от стомана. Самураят изрева и рухна на земята. Госпожа Янагисава осъзна, че Рейко го бе посякла.

— Сега трябва да тръгваме — прошепна Рейко трескаво. — Ота ще дойде всеки момент. Той знае къде сме. Бързо, преди да се е появил!

Госпожа Янагисава не искаше да напуска убежището си. Очите й привикнаха с мрака и тя забеляза струя бледа светлина, която падаше от тавана. На това място нагоре водеше стълба. Госпожа Янагисава се закатери бавно по паянтовите стъпала. Озова се на втория етаж. Подплашени от шума, наоколо се разбягаха плъхове и загукаха свити в гнездата си гълъби. Когато стигна до третия етаж, чу бързите стъпки на Рейко, която тичаше нагоре по стълбата, следвана от тежките стъпки на Ота. Тропотът отекваше из мрачното помещение. Госпожа Янагисава се закатери по-бързо. Видя луната, кръгла и сияйна, оградена от квадратния отвор над главата си. Надигна се с усилие от последното стъпало, измъкна се през дупката и се озова на върха на кулата.

Последният етаж се намираше под открито небе, осеян със счупени керемиди, парчета хоросан и овъглени дървени отломъци. При ронещите се ръбове на пода долната част на кулата стърчеше навън и внезапно свършваше. От трите страни под нея се простираше гората, а под четвъртата ниско долу блещукаше на повърхността на езерото. Височината замая госпожа Янагисава. Тя клекна и се сви в ъгъла на оцелялата стена.