Лора Роуланд - Суиши

Мракът сливаше околността и замъка в черна, непроницаема маса. Макар че островът изглеждаше обезлюден и безжизнен, Хирата се боеше, че обитателите му ще ги забележат върху откритата водна повърхност. Прониза го мъчително съмнение. Въпреки решимостта си да спаси Мидори се питаше дали бе взел правилното решение. Не трябваше ли въпреки всичко да се подчини на заповедите на Сано? Тръпнещ от умора и тревога, той плъзгаше греблото с ръце, все още протрити и разранени от строежа на сала. От време на време подсмърчаше, ядосан, че бе пипнал тази настинка. Накрая си каза, че вече бе твърде късно да променя решението си. Страхуваше се за безопасността на Мидори и искаше да я освободи сега, а не след завръщането си от Едо.

Островът срещу тях все повече нарастваше. Скоро салът се блъсна в плитчините и спря в единия му край, точно срещу пристана. Хирата зърна стръмния бряг и гъстите дървета, които се открояваха на лунната светлина, както и ярките отражения, които секваха при бреговата ивица.

Детективите слязоха от сала и се озоваха до прасци в студената вода. Сандалите им затъваха в тинята, докато пристъпваха с усилие към брега. Тримата издърпаха сала, от който се стичаше вода, продължиха навътре до гората и там го изправиха и го опряха на едно дърво. Закриха го с клони от околните храсти и затрупаха веслата с опадали листа. После поеха предпазливо към замъка.

Светлината от звездите и луната едва проникваше през гъстите сенки на дърветата. Движеха се почти пипнешком, като внимаваха да не се блъснат в някое дърво или пън. Страхът да не бъдат заловени усилваше до грохот всяко пукане на клонка под краката им, всяко изшумоляване на листак. Във въздуха се долавяше присъствието на намиращи се наблизо хора. Внезапно чувство за опасност и зла воля напрегна нервите на Хирата. В същия миг той долови мирис на горящо масло и мярна трепкаща светлинка недалеч пред себе си. Хирата замръзна намясто и рязко вдигна ръка, за да спре Маруме и Фукида зад гърба си. Тримата бързо приклекнаха в храстите, доловили нечии тежки стъпки, които бързо се приближаваха. Светлинката идваше от мъждив пламък на метален фенер — носеше го самурай със свирепо изражение. Лицето му, странно осветено от фенера, ту изчезваше, ту отново се появяваше между дърветата. Хирата притаи дъх, докато самураят отмина. Сърцето му заблъска в гърдите от тази внезапна среща. После тримата се изправиха предпазливо и продължиха напред още двайсетина крачки, докато зърнаха нови светлини, очертаващи острова в различни посоки. Спираха и продължаваха напред, после отново спираха, за да се скрият, когато други самураи минаваха покрай тях. Хирата бе обезкуражен, че толкова много похитители стояха на пост дори през нощта, когато се бе надявал да спят. Дали щеше да успее да открие Мидори, преди те да откриеха него?

Имаше чувството, че минаха часове, докато тримата се промъкваха през острова. Най-накрая мракът пред тях изсветля, което бе сигнал, че са стигнали до открито пространство. Хирата, Фукида и Маруме спряха в края на гората и отправиха погледи към замъка отсреща. Бледата лунна светлина очертаваше силуетите на постройки, наподобяващи мавзолей в гробища. Разбитите им покриви бяха устремили назъбени краища към небето. На известно разстояние покрай порутените, обрасли с лози стени бяха разположени стражи, охраняващи двореца. От време на време на фона на далечния плисък на вълни се долавяше приглушен говор.

Хирата подкани с жест Маруме и Фукида да го последват и тръгна да заобикаля замъка, без да излиза от прикритието на гората. Видя срутени постройки, беседка в обрасла с бурени градина и още стражи. Вече му се струваше невъзможно да пробие охраната на похитителите и да изведе жените невредими. Фукида се наклони към Хирата и прошепна в ухото му:

— Ако отидем до Едо, ще доведем още войници. Идеята вече бе хрумнала на Хирата, но той не можеше да понесе мисълта за отстъпление, след като вече бе стигнал дотук.

— Още не — прошепна той в отговор. Продължиха да вървят покрай замъка. Навън при едно крило, свързано с главния дворец посредством закрит пасаж, на открита веранда бе клекнал един-единствен самурай с двата си меча на кръста. Облаците се преместиха, откривайки доскоро забулената луна, която освети олющената гипсова стена зад гърба му. Над него вдясно се открои правоъгълен прозорец с отвесни решетки, които се редуваха с отрязъци от черното пространство на помещението. Хирата продължи да се промъква нататък, дирейки някакъв достъп до замъка. В един момент към рамката на прозореца се приближи бледа фигура.