Лора Роуланд - Суиши

— Трябва да преминем езерото — каза той, — но салът ни е твърде далеч. Да откраднем лодките и да оставим похитителите изолирани на острова.

Втурнаха се към брега. Във въздуха свистяха стрели, които се забиваха в земята и в стволовете на дърветата край тях. Когато стигнаха до края на гората, видяха на пристана двама души, които охраняваха лодките. Изтощени и задъхани, те свиха обратно между дърветата.

— Можем да плуваме до сушата отсреща — предложи Фукида.

Но преследвачите им плетяха все по-здрава мрежа около острова, като ги прогонваха далеч от брега. Тримата се озоваха в гората, недалеч от главния дворец. От една порутена стена стърчаха останки от наблюдателни кули. Четирима стражи се въртяха пред една порта, която водеше към покрит с гъст храсталак участък. Луната се носеше вяло над покрива на двореца. Свирепи метални дракони, гравирани върху островърхите краища на покрива, се открояваха в мрака като безмълвна заплаха. През решетките, покриващи прозорците на втория етаж, струеше светлина. Хирата заключи, че това бе крепостта на похитителите, място, което трябваше да се избягва. Но изтощението принуди него и другарите му да спрат и да отдъхнат.

— Нека се скрием някъде, докато решат, че сме избягали — предложи той.

В този миг от гората зад тях изскочиха тичайки двама души. Инстинктивно Хирата и другарите му се хвърлиха по корем на земята и замряха. Двамата мъже изтрополиха току до лицето на Хирата, засипвайки го с мокри листа. Прекосиха откритото пространство и се втурнаха в двореца. Хирата вдигна глава и ги видя в слабо осветеното антре заедно с още някакъв мъж, който се бе присъединил към тях.

— Имаме лоши новини — чу Хирата задъханите думи на единия от новопристигналите.

— Какво се е случило? — гласът на третия бе рязък, с оттенък на раздразнение и тревога.

— На острова има чужди хора!

— Кои са те? — попита мъжът с грубия глас, който, изглежда, бе главатарят.

— Не знаем.

— Откъде знаете, че са тук?

— Убиха един от нашите. Намерихме и някакъв сал, скрит в гората близо до брега.

Хирата разбра, че животът може да се промени от лошо към по-лошо само за един миг. Похитителите и не само знаеха, че той, Маруме и Фукида бяха тук; те бяха открили и средството, което трябваше да превози жените до свободата. Надеждата му по-късно да направи повторен опит за спасяването им угасна неизречена.

— Оставих двама души скрити до сала, в случай че натрапниците се върнат — каза мъжът, който бе съобщил тревожната вест.

— Събери всички останали — нареди главатарят с властен, нетърпящ възражение тон. — Искам до един да се включат в издирването.

Гласът на водача им не бе познат на Хирата. Този факт потвърждаваше съмнението му, че организаторът на отвличането едва ли бе владетелят Ниу. Допускаше тъстът му да бе платил на отряд наемници, които да свършат работата, но той беше достатъчно умен да не поверява командването на подобна рискована операция на някой друг, освен на най-доверените си васали. А Хирата ги познаваше до един и мъжът в двореца не беше сред тях. Сега той осъзна пълната ужасяваща истина за тежкото положение, в което се намираха.

Просто похищението не бе замисъл на неговия тъст. То бе част от нещо или някого, които за него оставаха мистерия. Той бе хванат с другарите си в капан на острова от един непознат, чиито мотиви за действие бяха още по-злонамерени от мотивите на владетеля Ниу.

— Хванете натрапниците и ги доведете при мен! — нареди главатарят.

Мъжете бързо напуснаха замъка. Но макар че последствията от собствените му действия го ужасяваха, Хирата не бързаше да се самобичува. Нямаше смисъл да съжалява, че не бе сторил онова, което бе длъжен да стори. Сега май оставаше един-единствен начин да поправи грешката си.

— Ще трябва да почнем да убиваме похитителите — каза Хирата, — докато останат достатъчно малко, за да можем да се промъкнем в двореца, да изведем жените и да избягаме.

— Или докато похитителите ни заловят — добавиха в един глас Маруме и Фукида.

На следващия ден междуградският път Токайдо, по който Сано и детективският отряд яздеха в тръс след дворцовия управител Янагисава и елитния му ескадрон от бойци на път за двореца на краля дракон, бе връхлетян от буря. Изви се силен вятър, който на пристъпи връхлиташе колоната от двеста конници и запращаше срещу тях потоци пороен дъжд. Над забулените в мъгла далечни хълмове отекваха гръмотевици, светкавици прорязваха небето над кипарисовата гора от двете страни на пътя. Сано и другарите му яздеха прегърбени, за да се предпазят от плющящия дъжд. От периферията на широкополата му сламена шапка се стичаше вода, биеше в лицето му и мокреше наметалото и бронята му. Конете препускаха през локвите и изпод копитата им хвърчаха кални пръски. Но всичко това не го безпокоеше толкова, колкото факта, че напредваха твърде бавно, макар че с Янагисава бяха събрали войниците си и бяха поели към полуостров Изу веднага след като получиха разрешение от шогуна.