Лора Роуланд - Суиши

— Не съумея ли да стигна до краля дракон, да го убия и да спася всички ни, ще умрем! — макар че се молеше той да я повика, Рейко горещо се надяваше някой да им се притече на помощ и да й спести необходимостта да осъществи плана си.

Клекнали зад покрит с мъх голям объл камък в градината на замъка, Хирата, Маруме и Фукида наблюдаваха двама селяни бандити, които вървяха към тях през високата трева. И двамата имаха зоркото изражение на ловци и стискаха в ръце метални прътове. Хирата беше доволен, че на острова имаше куп места, удобни за скривалища, а облачният ден им позволяваше да се слеят с пейзажа. Похитителите обаче се бяха разделили на групи и ги издирваха във всички посоки, в което вече нямаше нищо успокоително. Те бяха загубили преимуществото, което имаха, когато бяха инкогнито. Всеки път, когато се приближаваха до замъка, където бе Мидори, бандитите успяваха да ги прогонят. Цяла нощ и почти цял ден на скрита съпротива бяха намалили силите и издръжливостта им. Мъчеха ги изтощение, глад и напрежение, а и настинката му се засилваше. Колко още можеха да продължават тази смъртоносна игра?

Бандитите минаха покрай тях. Маруме изскочи иззад камъка. Сграбчи вървящия от неговата страна и го прихвана през гърлото. Едно здраво стискане, единствен задавен вик и мъжът рухна мъртъв. Спътникът му се обърна, видя Маруме и вдигна металния си прът. Хирата се хвърли напред, замахна с меча си и разсече корема му. Облян в кръв, вторият бандит се свлече на земята, стенейки и гърчейки се в агония. В този миг Хирата видя още двама самураи, които се промъкваха зад клекналия до камъка Фукида.

— Внимавай! — предупреди той другаря си. Фукида се извъртя рязко с меч в ръка. Успя да парира ударите на самураите и после промуши единия. Хирата и Маруме посякоха другия след кратка схватка и звън на мечове. Задъхани и изтощени, оцапани с кръв от леките рани, които бяха получили, тримата съзерцаваха труповете.

— Дотук осемнайсет — отбеляза Маруме. — Колко ли остават още?

— Твърде много — отвърна Хирата.

Те бяха обезвредили част от враговете, но това сякаш не бе намалило видимо броя им. Хирата не изпитваше угризения, задето бе посякъл хора, отвлекли съпругата му и убили сто души, но следващите едно след друго убийства бяха уязвили духа му. Надяваше се да успее да издържи, докато спаси Мидори.

Внезапно той долови движение зад една порутена постройка наблизо. После мярна дулото на надничаща зад ъгъла пушка. Сърцето му бе пронизано от паника.

— Бягайте! — извика той.

Тримата се втурнаха през градината. Изтрещя изстрел. Куршумът отскочи от камъка. Разнесоха се нови оглушителни изстрели, последвани от тропот на тичащи нозе. Приведени към земята, Хирата, Маруме и Фукида продължиха да тичат между дървета, отделящи замъка от езерото, чиято повърхност се бе набръчкала като изстинала лава. Стигнаха до брега и се озърнаха за някакво скривалище. При самата ивица на водата лекият вятър полюшваше висока тръстика. Над гората и хълмовете на сушата се носеха ниски оловни облаци. Хирата, Маруме и Фукида нагазиха във водата и се шмугнаха в тръстиката.

От гората тичешком излязоха двама самураи. Всеки от тях стискаше аркебуз 23 23 Вид старинна средновековна пушка — Б.пр. , а на кръста му се полюшваше кутия с барут и патрони. Те се спряха и се огледаха.

Погледите им подминаха мястото, където, безмълвни и напрегнати, се спотайваха детективите. После самураите се върнаха в гората. Хирата и другарите му си размениха погледи, изпълнени по-скоро с тревога, отколкото с облекчение.

— Вече използват пушки, а това означава, че са се отказали да ни пленят — отбеляза Хирата. — Сега целта им е да ни убият.

— Всеки път става все по-трудно да се измъкваме — обади се Фукида.

— Не можем да продължаваме все така — отбеляза Маруме. — Накрая ще ни спипат.

Хирата не можеше да отрече тази очевидна възможност, но заяви дръзко:

— Няма защо да е все така, а само докато отслабим отбраната на замъка и изведем жените.

Времето на острова се точеше с мъчителна безпощадност през студена нощ, мрачно утро и последвал ден с неспираща буря. Отново настъпваше нощ. С всеки изминал час изстрелите отекваха все по-близо до замъка. В своя затвор жените се ослушваха, а бебето плачеше в ръцете на Мидори.

— Гърмежите я плашат — каза Мидори. — Само да можеха да спрат!

Загърнати със завивките, за да се предпазят от нощния студ, Кейшо и госпожа Янагисава бяха вперили погледи в прозореца. Тревожните им лица изглеждаха призрачно бледни на лунната светлина. Рейко потръпна в собствената си завивка. Вече разбираше как се бяха чувствали по време на война жените на самураите, обзети от напрегнато очакване, докато съпрузите им се сражаваха. Молеше се да й се удаде възможност да посече краля дракон. Но откакто го бе видяла за последен път, бяха минали два дни. Какво ли въздействие върху болното му съзнание щеше да има нападението? Вместо да я повика за поредна еротична среща, дали нямаше да нареди на хората си да убият както нея, така и приятелките й?