Лора Роуланд - Суиши

Разнесоха се нови изстрели. Мидори и Кейшо извикаха стреснати, бебето проплака и в това време вратата се отвори. На прага застана Ота. Враждебните му очи стрелнаха Рейко с яден поглед.

— Господарят иска да те види.

Рейко бе обзета едновременно от напрегнато очакване и от ужас. Тя стана и се отправи към Ота с усещането, че поемаше по път, който щеше да реши съдбата й още тази нощ.

Ота посочи към останалите жени.

— Дръжте се прилично, докато ме няма.

Той хвърли заплашителен поглед към бебето и изведе Рейко от помещението. Отвън в коридора я накара да застане до стената, опря острието на меча си в гърлото й, след което затвори и залости вратата с металната пречка. Явно възнамеряваше да остави приятелките й сами, тъй като не извика друг да ги пази. Рейко се запита на какво ли се дължеше този внезапен и отказ от бдителност. Но каквато и да бе причината, се радваше, защото, ако успееше да убие краля дракон, щеше да освободи останалите жени. Ота я преведе през покрития с покрив проход, който свързваше постройките на замъка и пресичаше градината. Тя се огледа за мъжете, които обикновено се въртяха около замъка, който сега изглеждаше странно опустял. През високите гъсти храсти вляво зърна двама пазачи, които отминаха забързани. Помежду си носеха дълъг и тежък вързоп. Рейко разшири очи в ужас — стори й се, че във вързопа имаше труп. Сигурно затова стражите бяха изчезнали.

Някой ги убиваше един по един. Ота я преведе през една от вратите на двореца. Докато се качваха по стълбите, Рейко чу кралят дракон да казва:

— Още ли не сте заловили натрапниците?

— Не, господарю — отвърна друг, по-далечен глас.

— Как така продължават да убиват хората ни, след като са само трима, а ние сме толкова много? — попита гневно кралят дракон. — Как успяват да ви се изплъзнат на този малък остров?

— Съжалявам, че трябва да го заявя, но са много находчиви — отвърна другият. — Все пак успяваме да ги държим на разстояние от помещението на жените, което е целта им.

Рейко бе обзета от възторг. Някой наистина се опитваше да ги спаси! Но незабавно радостта й бе помрачена от съмнения. Можеха ли избавителите им да надвият армията на краля дракон?

— Може би трябва да се преместим на по-безопасно място? — попита другият.

— Никъде не е по-безопасно — отвърна рязко кралят дракон. — Няма да позволя някой да ме преследва или да променя плановете ми!

Ота я въведе в стаята. Кралят дракон стоеше на балкона с гръб към вратата. Драконът върху брокатената тъкан на кимоното му посрещна Рейко с озъбена паст.

— Продължавайте да издирвате натрапниците — нареди той на някого отвън. — Не ги допускайте до заложничките и не им позволявайте да се измъкнат от острова!

После се обърна, огледа Рейко и заповяда на Ота:

— Иди и помогни да хванат нападателите — макар че Ота възрази, кралят дракон го отпрати с категоричен жест и самураят тръгна, след като изгледа навъсено Рейко.

Кралят дракон се отправи към нея и тя се опита да го посрещне с усмивка, макар че трепереше от тревога. Беше по-важно от всякога планът й да успееше. Беше длъжна да помогне на спасителите, като посечеше краля дракон, преди той да успееше да ги открие и унищожи. Трябваше да намери начин да изведе приятелките си от двореца, който до момента хората му съумяваха да охраняват.

— Здравей, Анемона.

Кралят дракон бе разсеян, а вниманието му — раздвоено между нея и грижите му. Тя пое дълбоко въздух за кураж, пристъпи към него и се впусна в опасното прелъстяване, чрез което се надяваше да спечели свободата си.

— Какво се е случило, господарю? — тя се опитваше да му покаже, че се безпокои за него.

— Нищо, което да заслужава тревогата ти — отвърна той рязко.

Рейко се опита да забрави всички опасности, на които се излагаше, както и съпруга си, когото щеше да предаде с действията си. Разхлаби пояса си и остави копринената роба на Анемона изкусително да се свлече от раменете й. Заговори ласкаво, потискайки и чувството на отвращение, сковало гърлото й:

— Мога ли с нещо да помогна?

Напрегнатото изражение на краля дракон изчезна и върху лицето му се изписа любов. Той сведе поглед към голата й плът и в погледа му отново пламна желание.

— Присъствието ти е достатъчно, за да ми вдъхне успокоение.

— Когато мина толкова време, без да ме повикате, взех да се опасявам, че се е случило нещо лошо. Страхувах се, че повече никога няма да се видим.

— Приеми извиненията ми, че те пренебрегнах, Анемона. Имах важни дела, които трябваше да свърша. Няма причина за страх. Всичко е под контрол.