Лора Роуланд - Суиши

Но още не бе изрекъл думите си, когато някъде из острова изтрещя поредният изстрел. Той рязко се извърна и погледна навън към разлюлените от вятъра дървета и тъмното небе. После се опита да се усмихне успокоително и предложи:

— Ела, нека пийнем по нещо.

„Той вече е пил“, помисли си Рейко, съдейки по дъха му. Двамата коленичиха един до друг при масата и той наля две чашки саке. Тя отпи деликатно от своето, а той пресуши чашата си с една-единствена бърза глътка. Тя му наля отново, като се надяваше, че той ще пие още много, че питието ще замъгли съзнанието му и ще го обезсили.

— Сега по-добре ли се чувстваш? — попита той.

— Много по-добре, господарю мой — тя проследи с поглед как той за пореден път пресуши чашата си. — Но чувствам във въздуха зли въздействия — тя потръпна и се озърна тревожно. После се зае да плете мрежата от думи, с която щеше да го впримчи и да го направи подвластен на волята си. — Силите, които ще ни разделят, стават все по-мощни. Страхувам се, че времето, в което ще бъдем заедно, е твърде кратко.

— Разполагаме с цялото време на света, Анемона.

Но Рейко долови нотка на несигурност въпреки уверения му тон — той бе поел след нея там, където тя искаше да го отведе.

— Смъртните никога не могат да бъдат сигурни по отношение на бъдещето — продължи тя. — Животът ни може да свърши във всеки един момент. И тогава никога няма да се насладим на всички удоволствия, които сме отложили.

Кралят дракон се смръщи кимайки, сякаш осмисляше думите й, разсъждавайки над важността им.

— Искам да ме любите — гласът на Рейко секна, докато изричаше думите, които никога не бе пожелала да каже на друг, освен на Сано. — Искам да бъдем заедно… преди да е станало твърде късно.

Устните му се разтвориха, докато я съзерцаваше с благоговение, породено от дръзкото й предложение. Тя чу как дишането му става все по-силно и учестено, видя как зениците му се разширяват. Но странна, породена от боязън неохота го възпря. Той бавно поклати глава:

— Трябва да изчакаме Хошина да си плати за злото, което ни стори.

Рейко бе връхлетяна от отчаяние. Трябваше да го прелъсти, защото как иначе би могла да надвие мъж, толкова по-силен от нея? Как иначе би могла да притъпи бдителността му и да го накара да свали мечовете си, за да успее да го убие?

— Не искам да чакам повече — каза Рейко. За нея това бе най-подходящият момент, когато хората му бяха заети да преследват нападателите и нямаха възможност да се намесят. — Този миг може да се окаже последният ни шанс да осъществим желанието си. Пропуснем ли го, може да съжаляваме вечно.

Необходимостта да действа разпали в нея страст, на която никой нормален мъж не можеше да устои. Но кралят дракон се отдръпна, а мускулите на лицето му потръпнаха в скрита тревога. Тя стана и го хвана за ръката.

— Елате. Позволете да ви се отдам.

Той не й попречи да го изправи на крака. Рейко усети вътрешната му съпротива, която го дърпаше надолу, както и желанието, пулсиращо в топлата му потна длан.

— Не още — рече той. — Сега не бива!

— Трябва — възрази му Рейко и пристъпи към спалнята зад дръпнатата встрани преградна стена.

Ръката му се скова; той остана неподвижен. Изпълненият му с паника поглед взе трескаво да се мести, дирейки спасение от онова, което той тъй неистово желаеше, а тя би предпочела да избегне, ако не бе тъй наложително. Рейко се усмихна, а очите й заблестяха приканващо. Дръпна го отново за ръката и той въздъхна. Стъпка по стъпка, бавно и неотменно те се насочваха към спалнята.

От другата страна на езерото Сано и дворцовият управител Янагисава излязоха от мрака на гората и тръгнаха към брега. Колоната от ездачи, войници и лодки спря на пътеката зад тях. Пред погледите им отвъд водната повърхност, която проблясваше в черно и сребристо на лунната светлина, се очертаваше островът на Даношин.

Сано въздъхна с облекчение. Най-накрая бяха пристигнали след двудневно изнурително пътуване. Войските на генерал Исогай и на владетеля Ниу ги следваха като проточила се опашка на хвърчило. Сега, изтощен от непрекъснатото пътуване, той се вслуша в тропота на конски копита, който бързо се приближаваше. Двамата с дворцовия управител внимателно огледаха острова и Сано забеляза движещи се светлини. Дочу викове и откъслечни гърмежи. Откъм сушата отсреща се издигаха струйки дим и се разпръсваха на лунната светлина, а вятърът довяваше тръпчив мирис на барут. Сърцето на Сано се сви от тревога, защото той осъзна какво се бе случило.